автор: cvqt_na_borovinki

Чуваш ли щурчетата? Пеят приспиваната песничка на Мечо пух, но той не заспива.
Очите му са затворени, мускулите отпуснати, но съзнанието не се отдава на подсъзнанието с предишната лекота. Нещо му липсва и то ще разбере какво точно и то точно сега, защото едно мече не уме да подтиска импулсите си така умело като хората... У мечетата нежеланието на мускулите да се събудят не е по-силно от нежеланието на съзнанието да заспи, както е прекалено често у гореспоменатия малко, по-несъвършен от мечетата вид.
Малката червена тениска, която открива отчасти пухкавото му коремче, се обличаше удивително лесно и това доста ускори излизането му. То всъщност май нямаше намерение да излиза?... Осъзна, че няма и никаква предства накъде върви и за времето, необходимо му за осъзнаването, вече бе избрало една звездичка и вървеше след нея. За момент се замисли- неговата звездичка не бе нито най-голямата, нито най-незабележимата... А защо не си бе избрало някоя "най"? Но още преди да формулира така неумело въпроса, видя грешката си- това бе най-неговата звездича...
Спомни си какво му бе разказвала баба му за луната- тя отразява всичко, което става на земята. Любопитсво погъделичка пухкавото му коремче и то погледна с изкрящите си очи луната. Видя водопад. Нежен водопад. Около него не подскачаха риби, а се гонеха малки оранжеви крокодилчета, заобиколени от вкусни желирни слончета. Но крокодилите не изяждаха слончетата, защото те не бяха крокодили, а просто малки оранжеви крокодилчета, а и слончета, колкото и да бях вкусни, бяха много по-забавни цели и непокътнати. Тази неизвестна земя, където различни странни животински видове живеха в хармония и забавление, явно се намираше в някоя неизвестна планина. Тази изненадващо логична констатация мина през мечешкия ум на Мечо Пух след като видя остри скали около водопада. Масивни, в същото време и изкусно изваяни, внушителни скали, пазителки на водопада...
Мечо Пух се спъна в един камък. Почувства се неловко, дори малко глупаво... Но то все пак искаше да погледа луната още малко. Седна на камъка. Вдигна очи и луната беше там, красива, феерична, но вдопадът го ямаше. Сега Мечо Пух бе едно разочаровано мече и ... ритна камъка. Но не от яд, това сякаш беше очакваната реакция. Но то бе само... и беше мече... може би бе прихванало нещо от гореспоменатият малко по-несъвършен от мечетата вид...
Под камъка имаше гърне с мед. Но то не бе обикновенно гърне с мед, то си имаше и надпис. А надписите по гърнетата с мед би трябвало да значат нещо за мечетата. Вероятно наистина значеха, но Мечо Пух не му обърна нужното внимание на момента, защото слюнкоотделянето му бе твърде обилно, за да го пренебрегне. Потапяше лапичка в меда, облизваше я с удоволствие. И после пак, и пак, и пак, докато слюнкоотделянето му се укроти и му подсклаза, че коремчета му вече е препълнено. Но меда в гърненцето почти не бе намалял, а то нямаше желание да оближе пак лапичката си (странно, но факт:) Единственото плезно нещо, което му хрумна да стори с останалия мед, бе да го раздаде на всички други горски опбитатели, без значение дали ядат или не мед ( то просто не знаеше дали има изобщо и кои пък ще да са тези, които не ядат мед:). След това му действие гърненцето бе задоволително празно и понеже нямаше какво да отвлече вниманието му, то попадна върху надписа. "Изяш ме" , бе надписа. Е, то бе успяло да изпълни поръчението на гърнето, макар да не се бе осведомило навреме за него. Все пак, надписите по гърнетата с мед явно биват разбирани от мечетата, макар и не много съзнателно и целенасочено...
Чуха се щурчетата и то дори не сметна за нужно да търси меко и удобно легло за изпълнение на прекъснатоот в началото действие, свежата зелена трвева напълно отговаряше на изискванията. И все пак то не заспа веднага. Любуваше се на водопада, на странните му обитатели и неразбраните скали. Може би луната отразяваше това, което искаме, но никога няма да видим на земята. А то все пак се опита да разбере планините, нечестно шеще да бъде да не им се отдаде нужното внимание. Те като че ли с нещо превъзхождаха водопада, дори само с факта, че го закрилят, но и с много други неща... С всяко умиращо животно, с кръвта на хората, опитали се да покорят върховете й. А те не бива да бъдат покорявани, защото тогава ще им се наложи да поплачат, а ако те плачат, кой ще се грижи за водопада... А и те са високи, величествени върхове и не бива да плачат, а може би само съзнанието ни не им разрешава, а то не ни разрешава толкова много неща, че едно мече вижда една планина, пазеща нежен водопад, а ние- не... А тя е там... и е красива... Красотата трябва да бъде забелязвана, иначе се обезсмисля, защото тя не съществува за теб, ако не я виждаш. И щурчетата са безсмислени, ако не ги чуваш....
Мечо Пух спи... но щурчетата все още пеят...
Чуваш ли ги?...