автор: dzap

Продължение
- Каква болка? - попита Дзап (което очевидно означаваше, че вече е в хралупата. Но пък по никакъв начин не хвърляше яснота върху това дали е отишъл или се е върнал.
И като казах "яснота" и "отворих" скоба - ще си призная нещо. Много ме измъчват тези скоби. Уж са създадени, за да може човек някой и друг смисъл да затвори в тях, та да е сигурен, че няма да избяга, пък все се пънат да обърнат нещата - така да се разпрострат, че да не е ясно кой е зад решетките, макар и огънати - света ли, дето от прикотвен със скоби смисъл се нуждае или смисълът, дето свят си търси... Оп-ла! Сетих се! Ето, остави си човек някъде колата - или каруцата в калта си зареже - уж за малко, а като се върне, поне едното колело в скоба е приклещено. И уж посланието е кратко и ясно: "Трябва да си платиш цената", а като се опули човек срещу жълтата скоба - съвпадението в цвета на скобата и слънцето е въпрос на допълнителна теоретическа разработка, неактуална към момента - и тутакси се впуска в сферата на генеалогическите изследвания и умствени експерименти в сферата на генетическата комбинаторика. И така - докато не успее наистина да си плати цената. Което е възможно само след като пристигне онзи със сметката... Сигурна затова така се получава и с моите скоби. Ле-лее! - а какво ли мога да узная за себе си, ако имах възможност да ви чуя след като сте се сблъскали с поредната ми скоба. "Затварям"!).
- Откъде идеш?
- Нали няма пак да изчезнеш?
- Какво носиш? - едва ли е необходимо да уточнявам кой зададе всеки от въпросите, защото и без това те повтаряха онази древна формула, от която тръгва всяко човешко търсене: "Кой съм? Откъде ида? Накъде вървя? На какво мога да се надявам?". Е, пропуснат беше първия въпрос, но всички вече знаем, че на него е много трудно да се отговори, особено когато става въпрос за Дзап. Пък и никой не почувства никакъв свян, че отговаря на въпрос с въпрос. А пък аз, когато някой съвсем не проявява свян, просто не го различавам.
- Чаши - отговори Дзап.
- Къде са?
- Ама това ли?
- И какви са тези лентички?
- Тези лентички са чашите. При това - с история. Брезова кора... (тук Дзап започна да обяснява технологията на направата на чаши от брезова кора, а пък аз се взирах в лицата им - само Журналистът го слушаше. Но това и трябва да се очаква от него. Е, поне това очакваме ние - познаващите го. Инак породата му не е от рода на слушателите, но ние вече знаем - макар и от друга книга - че той е от внимателно слушащите. Просто в тази хралупа още не е казал нищо, от което да проличи. Дзин помръдваше устни. Едната му вежда беше повдигната нагоре, другата диреше песъчинки за помитане по пода. Не знам защо си мисля, че едната казваше: "Знаех си аз, че чашата предхожда чашата!", а другата: "Омръзна ми да съм прав!". Обаче не съм сигурен коя какво. Казваше - естествено! А Поета? Той пристъпи към Дзап и...):

Черното
е само
в преболели
рани
преоблечено
бяло.
Брезова кора.

(предчувствам, че от казаното от Поета ще последват поне две неща. За първото се досещате - сега ще се отплеснат да търсят светлосенки. Второ - за трети път съм изправен пред проблем. Чувам как Критикът казва: "Смесването на жанрове определено създава проблем за възприятието..." - и ще премълча продължението на чутото, защото никак не ми харесва. А пък тази история си е моя - първи съм си заплюл правото да я разкажа - и в нея ще остане само това, което ми харесва. Което, разбира се, веднага прави актуален въпросът дали изобщо нещо от нея ще остане. Но това не зависи от мен. А има и друго - казаното от Критикът се отнася само за книгите. Аз просто разказвам една история така, както я подслушвам. Ако пишех книга, щеше да е друго. Не-еее, това може и да стане книга, ама докато пише човек, дори когато мисли, че пише книга, никога не може да е сигурен, че пише книга. Това е като онзи виц:
- Къде си бил?
- За риба.
- Къде ти е рибата?
- Няма. Не кълвеше.
- Като няма риба, откъде знаеш, че си бил за риба?
А пък когато книгата вече стане книга, тя е станала и вече е късно да мислиш какво би станало, ако я беше написал по друг начин... Така или иначе, аз просто свидетелствам. Но вниманието ми е едно и докато се занимавах с анализи на еротиката на авторството - а-а-аа, Ивайло пръв го използва като подзаглавие, внимавай! - пропуснах да разбера как точно се правят чаши от брезова кора. Ето затова няма "обективна история". Всеки свидетел е подгонен от някаква своя си еротика и танцува своя си танц - със всичките му пируети на приближаване и отдалечаване, че и с всичките му примигвания... и докато обективът му сменя фокусното си разстояние, много от снимките стават размазани, други черни... Интересното е, че снимките стават еднакво черни както когато си забравил да свалиш капаците от обектива, така и когато преекспонираш. Сигурно защото и слепотата, и заслепението до едно и също водят)

Следва