автор: dzap

Продължение
- Чашите... (спокойно! спокойно! спокойно!.. уф, нищо не се случи...) - отново подхвана Поета...
- Защо имам, признавам, малко неясен спомен, че имахме намерение да пием чай? - прекъсна го Журналистът.
- Да твърдиш, че имаш намерение, предполага, че вече си го намерил. А най-характерното за намеренията е, че когато са намерени - вече не са намерения, а докато са само намерения - няма как да бъдат намерени (познайте от три пъти чия беше тази реплика).
- Чашите, приятели... - и понеже никой (и нищо, даже и нищото) не го прекъсна, Поета продължи - чашите са там, където е масата.
- Което поставя сериозен въпрос - къде отива една маса, след като се е превърнала в трески? - беше Дзин, разбира се.
- Още повече, след като продължава да е тук, щом сме в състояние да припознаем един стол като маса? - забелязвам, че Дзап започва да придобива определено вредния навик да подражава на Дзин.
- Ама вие не разбирате ли, че вече нямаме и чаши? - още по-забележимо е, че Журналистът все по-често използва фалцет вместо тренираният си, оразмерен до междубуквие, глас (отгоре на всичко, не съм сигурен, че някой го чу - Поета ровеше в купчина листа, Дзин беше прегърнал между дланите си шепа въздух и го съзерцаваше с блажена физиономия, а Дзап беше изчезнал) - А така! Сега нямаме и Дзап! Къде отиде?
- Кой? - попита, сепнат Поета.
- Кой къде? - провлече Дзин.
- Къде отиде Дзап? - повтори Журналистът като водещ на сутрешен блок (оп-ла! - това май е от друга гора! Което още веднъж показва, че никога не можеш да си сигурен къде свършва една гора. Защото дали нещо е гора или не, не се определя от гъстотата на дърветата).
- Той отишъл ли е някъде? - Дзин определено търсеше отговор на друг въпрос.
- Ами няма го тук! - натърти на "тук" Журналистът.
- Защо задаваш като въпрос нещо, в което си сигурен?
- Кое?
- Какво кое?
- Какво задавам?
- Въпрос, разбира се - писъкът на Журналистът след тази размяна на реплики с Дзин сигурно щеше още да отеква из гората, ако Поетът не се беше приближил тихичко и с решителен жест не беше запушил устата му.
- Дзин е прав - каза той - единственото, което можеш да твърдиш със сигурност е, че Дзап не е тук. Но не можеш да питаш къде е отишъл, защото нямаш никакви основания да предполагаш, че е отишъл, след като той може просто да се е върнал.
- Ама - оказа се, че Поета е отдръпнал ръката си, само колкото Журналистът да си поеме дъх.
- Още повече, че имаме и друг реален проблем. Освен, че нямаме чаши, нямаме и в какво да възврим водата, с която да запарим чая.
- Това... е... лесно... - изглежда, че Поета се беше престарал в усилията да задържи писъка на Журналистът вътре в него, защото той дишаше тежко и думите се промъкваха на прибежки (е, някои пък така дълго задържат сами писъка в себе си, че когато поискат да го пуснат да излезе, вече са забравили как се прави това... други пък пищят толкова дълго, че забравят как се прави другото. Кое друго? Това е друга история) - Лесно е. Имаме хартия. Ще си сгънем книжна торба и в нея ще заврим водата. И огънят няма да подпали хартията. Защото водата завира при по-ниска температура от тази, която е необходима, за да започне хартията да гори. А водата в торбата ще разпределя горещината в целия обем така, че всичко да е наред. И понеже цяла вечер ми се правите на мъдри, ще ви кажа и друго - и при хората е така. Никоя болка не може да прогори дупка в тях, ако са пълни. Защото пълнотата ще разпредели огъня на болката - тази тирада беше произнесена практически без паузи. Но понеже въздухът му свърши, той си пое дъх и...
- Каква болка? - попита Дзап.

Следва