автор: dzap

Продължение
- Чашите... (не чувам нищо повече, защото хралупата се разтърсва... стене... проплаква... стените се свличат една по една... през оголеното настръхнало пространство
прелитат сополяви носоглътки, яростно разчекнати чатали, подгърбени кървища трополят в строй, лигава сласт и хлъзгава слуз се изхлузват от нацепените с думи облаци, вулвести спазми и спазматичен вой разстрелват посоките, с изопнати лица, практически неузнаваеми, Буковски и Бош придърпват двата края на колбас, който крещи и проклина... и други сенки приплъзват призрачните си силуети в калта... мор и мрак, маразматично мърморене и миазматични мераци раздърпват хоризонти изтърбушени... Какво става?)
- Какво става?
- Какво става?
- Какво става?
- Спокойно, момчета. - обади се Поета и в гласа му успокояващата точка прозвуча ясно и властно - Сега ще премине (и наистина всичко спря - стените на хралупата си бяха отново на мястото... отново се чуваше дишането на дървото, една звезда надзърташе кротко и усмихнато далече горе, през малката дупчица, която навремето беше поставила началото на хралупата, заедно с една мълния - но това е друга история). Бързо преминава. Въздействащо е, разтърсва, но ефектът е кратък. И няма опасни последствия - освен ако си забравил да яхнеш предварително смисъла и не си впил нозе в хълбоците му. Ако не си го направил - може да те отнесе.
- Но - толкова недоумение се беше сгушило в това "но" на Журналистът, че последвалото продължение на въпроса беше напълно излишно - какво беше това?
- А, нищо. Просто аВТОР премина наблизо (не измислих по какъв друг начин да предам графично разминаването в ръста на първата и другите букви в това име при произнясането му от Поета). Пребивават няколко тъдява. Щях да кажа "живеят", но не съм съвсем сигурен. И че са няколко не съм съвсем сигурен. Твърде много си приличат. Но преминават. И докато преминават, светът се сгърчва и се опитва да се нагоди към тяхната мяра. И понеже негодна е тази мяра свят да държи, той се срутва. Но бързо се изправя.
- Разбрах - обади се Дзин - преминало е нищо. Когато нищо преминава през теб или света, ефектът е винаги такъв.
- Е. - съгласи се Журналистът (не съм съвсем сигурен, че беше убеден или разбиращ, просто се съгласи. С онова съгласие, което използваме за да се привържем към някого или нещо, когато се чувстваме несигурни).
- А ти защо така размени местата на малките и главните букви в името му? - попита Дзап.
- Не сте чули добре. Първата - малката буква - беше последвана от други, по-малки. Но звучаха като по-големи, защото първата ги ръгаше с лакти и те - треперейки - се разливаха пред погледа и слуха. Няма как да го изразя иначе. Защото ръстът на буквите в името, а и на него самото, не се определя от граматическите правила. Определя се от това какво иде след него и какво го предхожда. И при хората е така - собственият ти ръст зависи само от ръста на хората, които си избрал да бъдат край теб... или те тебе са избрали. - привърши витиеватото си обяснение Поета.
- Спомних си. Разказваше ми веднъж старата учителка Вера Нинова от Логодаж за баща си. Казвал се е Иван. "Ама дедо, когато искаше по-голем да го направи, му казваше Йован." - промърмори Журналистът. Но при това "Йован" в края, се разгъна и изпълни половината хралупа.
- Ей, по-полека! Това е хралупа, а не баир огражденски! - изписка с непривичен фалцет Дзап.
- Всяка хралупа може да бъде връх. Както и всеки връх - хралупа - отсече Журналистът, а Дзин се вторачи в него.
- Уф! Просто ме е страх какво ще излезе от теб, когато след надуването тръгнеш да се връщаш към нормалните си измерения - няма да пояснявам, че това отново беше Дзап, защото вие вече го разбрахте.
- И в поезията е така. Съдят за теб не по това, което влиза, а по онова, което излиза. - усмихна се Поета и се обърна към шкафа.
- Ссллееддии - обадиха се едновременно (почти) Журналистът и Дзин.
- Ха! Следи! - подсмихна се Дзап - Слушайте! Беше през зимата. Когато слязох една вечер в мазето за дърва, забелязах, че по тях са се появили звездички. Прозирно-бели. Искрящи под светлината на лампата и в моя поглед. Нежни. Усмихнах им се и си тръгнах. На другия ден отново звездичките заискриха пред мен. Този път ги докоснах - хрумна ми, че са от скреж. Бяха сухи. И топли. Поне толкова топли, колкото може да бъде нещо, приютено от мъртво дърво. Не проумявах. Но грабнах поредния наръч дърва и запристъпях по стъпалата нагоре - домът ми очакваше топлината си от мен. Цяла нощ се питах дали продължават да блестят в тъмното. А на следващия ден разбрах. Когато светнах лампата ги видях. И искричките, и... два голи охлюва, които пълзяха по дънерите и оставях своята диря. А тя - изсъхнала - под светлината на лампата и в моя поглед искреше...

Следва