автор: xer-t

Покоя в тишината на брега,
разпенени, вълните замълчават…
На хоризонта само впитата игла,
забодена в сънувана гълчава.

И този пристан тих, полепналото
време по ръцете, отдавна прах,
отминало сега, напиращо да отнесе
и мен, и теб, а спомена "отдавна"
да шепти, в мислите, като прибой
да се завръща…

Сега е бряг, под нозете парещ.
Сега сънуваме пространството от
дъжд и покривите са излишни.
Сега е сън наяве, не наужким
морето е дълбоко до колене,
и по вълните му се носи вечността,
а с пясъка децата си играят.
И пясъчният замък дом е.
Неизбежно, със повика на морска сол
са ветровете и бурите са капката
звезди, потърсила ни в романтична
вечер.

Разходката по кея, сълзите - будност
на твоята ръка, понечила…
Обгърната от мен се чувстваш вечна.
Спокойно, сигурно сега, а болките
намират бряг, заспиват, неосъзнато се
унасят в тленност, на рамото ми
облекчени, леки.
И не пестиш слова, раздаваш даром думи
на гладни, безпризорни самоти, които
бе родила в плач на стая,
така и подслона на звездите не познала.

Сега й дай утеха. На тавана, нарисувай й
вечерното, безоблачно небе, в очите ми се
взри и потърси конеца, скъсаната
дреха на съдбата, закърпил с хоризонт
от премълчано щастие. Ще видиш
този миг, това сега, благословен, изстрадан
дом и врявата на детския ти смях, и бръчките
облакътени в рамки.
За мен остава синьото море, вълните
и прибоя на душата да дочакам. Остава
неизбродно времето, събудено от някой,
пъпната му връв прерязал.

Сега е сън на тленност, на мечта.
Неизбежно - следа, оставаща
по пясъка без бряг, неприютена.
Скитаща…