автор: radi_radev19441944

"Образ светъл и неземен
той веднъж на сън видял."
Ал. Пушкин /Бедния рицар/



Най- напред усетих главата си празна , после и тялото си празно. Видях проблясъци от спомени и миражи ,които се тълпят в сънищата; студът преминава през стълбищата и коридорите и се посипват ледени кристали от една кристална нощ; видях сълзите на луната замръзнали в прозореца , смеещи се Афродити надничат през мъглите - голи и нахални танцуват в мислите ми. В полунощ гномите се разбягват по ъглите; нямам желание да ги прогоня- това са пеещи гноми от пеещи безумства – те са вътре в мислите ми , тълпят се там и ми махат с ръчички – много смешни и много весели гноми.
Нямам време да се занимавам с тях. Обикновено аз търся нея.
Скитам през трототоарите на мълчанията или през мълчанията на тротоарите , търся я в светлините на призрачните нощи и в стихващите акорди на закъсняло пиано , гоня я по площадите , гоня я по алеите , гоня я през мъглите на нейното отдалечаване , има едни кратки мигове , когато виждам лицето и сред дъжд от леониди , между лудостите и пълнолунията –там някой пееше без глас. Виждам екстазите на духа , гротеските на сладострастието , гърчовете на агонизиращата плът , чувам хриповете на агониите , пропадам в бездните на безпросветна тъга. Вървя.
Няма край това пътуване през нищото. Вървя и търся някого. Търся нея .
Няма я. Не я виждам никъде. Едни диагонални светлини се преплитат в бездните и съзвездията, а тя се смееше. Смееше се много , защото аз съм смешен. Този смях кънти отвътре и тича през площадите . Площадите тичат през смеха заедно с пъплещите гноми. Акордите стихват - няма я. Една танцуваща холограма в паузите след всяка тишина.
Не мога да спра. Онова отвътре непрекъснато ме пришпорва и аз хуквам по булевардите , за да достигна гаснещите си миражи ; непрекъснато се гоня тук и там и все се отдалечавам от собственото си присъствие. Виждам карикатури на себе си , които ми се хилят от рекламните пана и разгонени самки скитат в мислите ми , танцуващи парчета от плът , разголени бедра и смях . Този смях е нейният смях , той кънти отвътре в някакви огромни катедрали и ехото се лута по ъглите – виждам лицето и надничащо зад всеки ъгъл , но нея я няма. Знам , че никога не я е имало и точно затова я търся. Намерих я. Видях я превърната в камък сред безлюден площад , където плачеше с каменни сълзи , а после я видях танцуваща в един самотен карнавал , където се смееше , защото съм смешен, но това не беше тя.
Всяка нощ когато скитам през каменната пустош на каменните площади , подгонен от онова вътре, чувам писъците от множество безумства , грухтенето на гномите от собсвените преизподни , а после там прелитат прилепи , парчета от мъгли , парчета от усмивки , танцуващи гротески…вървя, вървя , мъгли, парчета , няма никой . Винаги в самия край се явява констатацията за неприсъствие . Тя е точна и конкретна . Прояснява се . Установявам , че всички са избягали и са се изпокрили . Те непрекъснато бягат и се крият, вероятно от мен и вероятно не без причина. Физическото им присъствие е кухо – тук са , а ги няма. Кукли- манекени от витрините за конфекция . Хартиени плакати и усмивки от рекламни пана . Гримове от комикси. Тях ги няма ; избягали са . Забелязвам лакирани усмивки от усмихващи се кукли. Регистрирам липсите. Празнотата се разраства във всички посоки . Раздуващи се празни вселени. Нисък хоризонт и колонади на Де Кирико с отдалечаващи се мраморни обелиски . Ледена тишина.
Намерих я в полунощ. Беше една кристална нощ. Открих я пееща между звездите , а тялото лежеше сред неистови мълчания. Каменни грамади и скок в нищото. Видях този скок . Виждам го непрекъснато .Пред очите ми е. Той се повтаря неизменно в забавен кадър. Самотен вик и тишина. Чувам писъкът на тишината , замръзващ в кладенците на мълчанията. Тичам в мрака на безумствата . Гоня пропуснати мигове. Там на тротоара в прелюдиите на един безкраен гърч танцуваше смъртта. Сирените раздират тъмнината . В потъмнелите езера на ирисите плуват късове от линеещи миражи ; видях застиналата маска в парчета от строшени огледала и гримаси от агонии. През преизподните се влачи процесия от мимове. Кикот от оргазми и усмихващи се свинксове.
Надвечер тръгвам да я търся. Тя е тук сред светлините на призрачните нощи и антракти от пиесите на Вивалди. Виждам лицето и зад всеки ъгъл – чезнещо между усмивките на множество Афродити. Вика ме…
Чувам този вик сред крясъка на мълчанията и мълчанието на вкаменени крясъци. Понякога следите и се появяват из градините на едно необятно детство, пресичащи потоци и хълмове и губещи се в тишината на внезапно налетяла меланхолия . Намирам я между неонови съзвездия , капчуци от посърнали стрехи и паузи от акорди на среднощно пиано. Намирам я сред пресъхнали фонтани , градини от скреж и фрагменти от платна с танцуващи одалиски. Виждам я надничаща между вселените , чувам гласа и в паузите от акордите на Очарование , силуетът и танцува сред неоните, гоня чезнещата и усмивка ,тичам по алеята със свинксовете и тротоарите на мъртвия град ; в мрачината прелитат прилепи и парчета от мъгли и некролози , нотите изскачат от петолинието и скитат в мислите ми; там някой тихичко се киска.
Нощ е . Бързам да я стигна. Отминават сенки от измислени замъци, губят се в кафяви и сиви хоризонти. Лутам се в миражите си и миражите ми се лутат в мрачината на безпросветна тъга. Виждам далечен семафор. Писък на локомотив. Нощ е . Дъждът преминава в сняг. Коледа е.
Става все по- светло- По крайречния булевард неоните разпръскват мъглата и отраженията им са налягали диагонално във водите на реката. На отсрещния бряг премигват празнично светлините на луксосни хотели . Долита музика. Метеор в лудостите и лудости в алеята с кипарисите. Духът на Ван Гог тропа по покривите. Но тук няма кипариси . Дърветата са голи и обрулени от ветровете . Бързам . Снегът се усилва.
Трябва да измина разстоянието до горния край, да заобиколя по железопътния мост и да се върна по другия бряг. Маршрутът е уточнен предварително. Това е така ,защото тя е някъде там и аз я виждам в сънищата си . Виждам усмивката и . Вървя и сънувам. Другият бряг е също така пуст и също така празнично осветен. По паркингите на хотелите са наредени множество луксозни автомобили , а музиката кънти дразнещо силно. Някъде празнуват. Няколко премръзнали Магдалени обикалят край прозорците. Бързам да се махна.
Там по средата на моста отново ме зашлеви онзи вик. Една зъзнеща гротеска се олюляваше и крещеше в кошмарите на Едвард Мунк, а те – онези – отминават безучастно без да чуят и без да забележат. Слепи , глухи и безучастни.
Виждам я единствено аз , но когато изтичах да я хвана и отведа със себе си , намерих ръцете си празни ,и сърцето си празно, а очите и - огромни и невиждащи се отдалечаваха безвъзвратно с писъка на ужасени ириси.
Отново съм сам в сенките на стария град. Тротоарите кънтят от стъпките ми и падат с трясък ледени кристали от една кристална нощ. Аз бързам . Никой не ме чака. Бързам , за да достигна собствената си сянка , плъзгаща се по замръзналите отражения на вкаменени блясъци. В мозъка ми прескачат миниатюри на Фрагонар и къпещи се одалиски , които ме викат , но притичвайки , намирам фрагменти от собствените си гримаси и зовът им се превръща в хленч ; после там прокънтяват акорди от среднощно пиано и разлюляват тишината на заспалите улици; аз бързам и стъпките ми отекват в мрака; гоня собствените си безумства или безумствата ме гонят ; надничам по ъглите , хлътвам по входовете и стълбищата, взирам се в сенките на почернели стрехи и тъмнината на угаснали прозорци; обикалям из градинките и алеите, скитам в мълчанията на безлюдни площади ; тичам , викам , падам. Няма никой. Пауза между акордите…

Р.