автор: Anele

Тя спря да му се обажда, той намери щастието си в други обятия.
Тя знаеше какво точно й липсва, за да се чувства жива, и за да се усмихва постоянно. Той усещаше липса, но не можеше да определи каква - нали имаше кой да го прегръща? И животът е повече черно-бял, от колкото сиво-преливащ в светли и тъмни участъци. А когато му свършеха водните боички (в най-различни цветове) той се сещаше за нея. Тя имаше цветове в излишък - отдавна бе престанала да оцветява ежедневия по поръчка. Още преди да й беше изпратил трите реда до болка познати символи, той откриваше, че вече има зелено. Или ярко жълто. Или дори синьо, от онова, по което тя се прехласваше, защото й приличало на очите му. Но никога розово, като това на смешните слънчеви очила, които тя му подари на шега преди толкова много време. Същите очила, които сегашната му приятелка ползва като диадема, когато се гримира. Странно как такива дребни предмети се оказват големи в един по-друг план и смисъл. И какво от това?

04-11-2004 г.