автор: Tanja

-Тръгвам.-прошепна на празната стая.

..и си тръгна. После той дълго стоеше с чело опряно о стената и не мислеше. А може и да е мислил. Това аз не знам. Понеже не съм нито Тя нито Той.

Видях ги няколко часа по-рано същата вечер. Изглеждаха щастливи. Смея да вярвам, че бяха щастливи. Тя носеше нещо синьо. Той също. Дадоха им маса съвсем близо до нашата. В началото и двамата не казваха и дума. Замислих се дали могат да поръчат, да се нахранят, да платят, да станат и да си тръгнат без да нарушат мълчанието. Дали? Надали. Тя имаше да му казва нещо. Колебаеше се. На него не му пукаше. Не, може би щеше да му пука ако знаеше, но беше твърде щастлив да се наслаждава на приятна съботна вечер с любимата си жена, в любимия си ресторант, за да забележи какво има зад очите й. И не го виня. При тези очи и аз не бих гледала по-назад.(поне не през цялото време)

Той си поръча канелони с най-сметаново-пищния сос на този сметанов, пищен свят. Тя пожела просто десерт. Имаше нужда от захар. Напрежението я изяждаше отвътре.

След 43 минути станаха. Тя се усмихна на салонния управител, а също и на двете момичета, които пъргаво отнесоха всичко. Излязоха от ресторанта и се спряха пред входа, за да сложат ръкавиците си. Продължи ненормално дълго. На отсрещния тротоар стоеше жена и продаваше карамелени бонбони. От онези големи, завити в прекрасно фолио. Онези, които бедните деца никога не можеха да си позволят. Те се загледаха в жената. И двамата мислиха за едно и също нещо. Почти всеки път, когато се скараха за нещо си подаряваха по един такъв бонбон. Дар на мира. Той я погледна. Очакваше тя да се усмихне и да каже, че иска бонбона си преди да са се скарали този път. Тя обаче не го направи. Бръкна в джобовете си и извади монети. Преброи ги. Замисли се за майка си, която винаги й правеше забележка, че не е дете и не е редно в джобовете на палтото и да дрънкат монети. Усмихна се едва. Преброи паричките отново. После бръкна в неговите джобове. Извади от там и неговите монети. Усмихна се пак. Този път доста по-широко. По това си приличаха. Той също винаги оставяше монетите в джоба си. Но при него беше по-скоро понеже в бързината минавайки покрай просяците не искаше да се спира и да рови в портфейла си. Вадеше бързо паричките и ги подаваше на клетниците. Винаги в ръцете.. Да, тя беше забелязала, но не казваше нищо. Не искаше той да мисли, че следи всяко негово действие. Разтърси леко глава и пак преброи всички парички. Бяха достатъчно за точно шест бонбона. Точно толкова и бяха нужни за това, което смяташе да направи. Той гледаше някак изненадано и с любопитство. Не се сдържа и попита:
-Трябват ти пари?

-Не. Тоест да, но дребни.

-Мога ли да попитам защо?

-Можеш.

-Е?

-За шест бонбона.

-Мислиш да се скараме шест пъти тази вечер?

Усмихваше се.

-Не. Мисля тази вечер да ти поискам шест пъти прошка без да се караме.

-Добре, но само ако ми помогнеш да ги изядем.

-Ще видим.

По сценарий тук тя винаги се усмихваше с него, помисли си той. Но по сценарий тя никога не купуваше шест бонбона. Явно тази нощ ще свирят по слух.

Тя изтича, пресече улицата и се насочи към жената със скъпите бонбони. Избра любимите му, плати на жената и пожела весели празници. Жената отново й напомни майка й. Усмихна се много топло, както само една майка може да се усмихне и пожела подобни коледни неща.

От другата страна той я наблюдаваше как прибира бонбоните в чантата си и кима за довиждане на продавачката. Имаше светлина и уют във всяко нейно
движение. Тя беше неговият дом - светъл, топъл, уютен, изпълнен със смях, усмивки и мирис на ванилия. Погледна часовника си. После пак нея. Не го видя. Тя ненавиждаше той да гледа часовника си, когато са заедно. Когато питаше защо тя му обясняваше така:

“-То е като да планираме една вечер само за нас, двамата, сами в непознат град. Да я чакаме два месеца с нетърпение и именно тогава да отидем в някое чудесно кино, да гледаме любим филм и аз да срещна седем мои приятелки и с всяка да се прегърнем, целунем и да разменим по няколко думи.”

После накланяше глава на една страна и се поправяше:

“-Всъщност не, не седем, а седемдесет и седем! А защо не и седем пъти по седемдесет и седем?”

Той пак не разбираше, но пък представата за описаното дотолкова го ужасяваше, че мигом спираше да гледа часовника си. Не, че не харесваше приятелките й… Онази червенокосата беше…о, Боже! По дяволите червенокоската, защо тя купуваше шест проклети бонбона???

-Готова съм, можем да тръгваме.

Любимият глас го откъсна от мислите му.

-Остави ли бонбони и за останалата част от хората в този град? Усмихваше се почти безгрижно.

-Оставих само за по-добрите от тях. Къде е колата?

-Надявам се там, където я оставих.

Сега тя се засмя.

-А ако не е?

-Ако не е ще се наложи да се прибираме с такси.

-Моля те, Господи, нека колата е там! Мразя такситата!!!!!

Сега той се смееше.

Колата беше там.

-Може ли да карам аз?-попита тя.

-Ти не можеш.

-Не мога да правя и масажи, но ти не се противопоставяш на желанието ми да те масажирам.

-Да. При масажа е малко вероятно да убиеш и двама ни.

-Ха-ха!

Усмихнаха се един на друг кратко. Замълчаха отново. Тя леко притиска чантата си в скута си и усети бонбоните вътре. Предстоеше й една доста трудна задача. Дали щеше да се справи? На трудните задачи по условие се излагаше още от малка. Наближиха дома му. Той паркира, слезе и заобиколи колата, отвори й вратата и й подаде ръка. Тогава тя сякаш се откъсна от мислите си.

-Отваряш ми вратата?

-Нима никога не го правя?

-Рядко. Аз почти никога не ти давам шанс да го направиш.

-Което не означава, че не съм имал желание.

-Така е.

-С какво е по-различна тази вечер?

Не се сдържа и попита. Направи го обаче достатъчно двусмислено, за да има вратичка през, която да се измъкне ако тя учтиво му откаже обяснение.

-Просто бях потънала в мислите си и не забелязах, че сме пристигнали.

-Искаш ли да ми кажеш за какво?

-Искам.

-А ще ми кажеш ли?

-Неизбежно.

Стигнаха до асансьора и тя натисна копчето за 13-тия етаж. Асансьорът някак мазно се плъзгаше нагоре. Мълчаха отново. Той започна да си тананика “Love in an elevator” на Aerosmith.

-Засядала ли си в асансьор?-попита подсвирквайки си.

-Само насън.

-Сама?

-Не, с теб.

-За дълго?

-Достатъчно дълго.

-Достатъчно дълго за какво?

-За да правим любов.


Той не се изненада. Беше свикнал тя да е откровена с него.

-Защо не си ми казвала досега?

-Защото щеше да решиш, че е някакъв намек и щеше да го направиш.

-Което е лошо, защото..?

-Не е лошо. Просто сънувам толкова рядко нещо красиво и би било много тъжно да ме лишим от този сън заради едното чукане в асансьор. Аз обичам после да се гушкам в теб, а ти пушиш. Практически и двете са невъзможни тук. Не искам да се гушкаме на пода, където пишка кучето на жената от седмия етаж.

После наклони глава настрани, както винаги правеше. Намръщи си. Сбърчи носле и каза:

-По дяволите, като в някой романтично-социален филм сме. Тя се гушка, а той праща малки колелца от дим към тавана. Ще повърна.

-Кучето на жената от седмия пишка в асансьора?!?!?

…беше всичко, което успя да каже.

-Да. Но не казвай на никого. Аз харесвам кучето й.

-Мислила ли си някога да си вземем куче?

-Ние ли?

-Ние разбира се.

Тя започна внезапно да рови в чантата си. Май щеше да започне с бонбоните още преди да са влезли в апартамента.

-Кучетата са хубави.

-Да, но не това попитах.

Стигнаха 13-тия етаж и се насочиха към апартамента му. Тя прекарваше повечето от времето си там, но това все пак си оставаше НЕГОВИЯТ апартамент. Влязоха и тя побърза да свали палтото си и ръкавиците. Беше с любимия си шал. Него не свали. Беше й странно студено. Чу гласа му от другата стая:

-Уморена ли си?

-Не.

-Какво искаш да правим?

-Да поговорим.

От кухнята чу как шумоленето на дрехи спря. Представяше си го как е застинал с наполовина смъкнати панталони и разкопчана риза.

-Добре. След минута съм при теб.

-Не бързай.

Всъщност й се искаше той да побърза. Искаше да приключи по-бързо с това, което беше решила да направи. Но защо?Вече дори не помнеше защо го прави! Избра си диск и го пусна. Помещението се изпълни със звуците на “(Do You Get) Excited” на Roxette. Чу стъпките му. Идваше. Беше готов да я изслуша, да чуе какво тя иска да му каже.

“Сега, Пепеляшке!”

-Тръгвам.- прошепна на празната стая.

За част от секундата погледът й премина по рамката на вратата. За част от един цял момент тя извади бонбоните, остави ги на масата, скочи в обувките си и побягна към стълбите. Не можеше да чака асансьора. Като една истинска “модерна” Пепеляшка не взе нито палтото, нито шала си. Прескачаше стъпалата, летеше…

Долу беше тъмно и тихо. Сърцето й щеше да се пръсне. Пулсът й беше като на животно.. бягащо от.. от какво бягаше тя всъщност…? Пред сградата имаше няколко таксита. Мразеше ги. Качи се в първото. Едва успяваше да си поеме дъх.

-Към гарата.

Стори й се, че чу как той вика името й от терасата…

Дали?