автор: rajsun

Продължение 6

V
Точно по това време Юда Искариотски направи първата, решителна крачка към предателството: тайно посети първосвещеника Анна. Посрещнаха го сурово, но това не го смути и той поиска сериозен разговор на четири очи. И останал насаме със сухия, суров старец, който го гледаше презрително изпод надвисналите си тежки клепачи, Юда разказа, че той е човек благочестив и е отишъл при учениците на Исус Назарянина с едничката цел да разобличи лъжеца и да го даде в ръцете на закона.
- А кой е този Назарянин? – пренебрежително попита Анна, преструвайки се, че за пръв път чува името на Исус.
Юда също се направи, че вярва на странното незнание на първосвещеника и подробно разказа за проповедите на Исус и чудесата, за омразата му към фарисеите и храма, за това, че постоянно нарушава закона и накрая – за желанието му да изтръгне властта от ръцете на църковниците и да създаде свое, особено царство. И толкова изкусно смеси истината с лъжата, че Анна внимателно го погледна и лениво промърмори:
- Малко ли са в Юдея измамниците и ненормалниците?
- Не, той е опасен човек – разпалено възрази Юда, - той нарушава закона. И по-добре е да загине един човек, отколкото да погине цял народ.
Анна неодобрително кимна с глава:
- Но той може да има много ученици?
- Да, много са.
- И те вероятно много го обичат?
- Да, те казват, че го обичат. Че много го обичат, повече от себе си.
- Но ако тръгнем да го хващаме, те няма ли да се намесят? Няма ли да се надигнат?
Юда продължително и злобно се изхили:
- Те ли? Тия плашливи кучета? Които си подвиват опашката, щом човек се наведе за камък. Те ли?
- Толкова ли са лоши?
- А нима лошите бягат от добрите, а не добрите от лошите? Хм! Те са добри и затова ще се разбягат. Те са добри и затова ще се изпокрият. Те са добри и затова ще се върнат едва тогава, когато Исус ще трябва да бъде положен в гроба. И те ще го положат сами, ти само го умъртви.
- Но нали го обичат? Ти сам го каза.
- Те винаги обичат своя учител, но повече мъртъв, отколкото жив. Когато учителят е жив, той може да ги изпита и тогава за тях става лошо. А когато учителят умре, самите те става учители и тогава тежкó им на другите! Хм!
Анна проницателно изгледа предателя и сухите му устни се изкиприха – това означаваше, че Анна се усмихва.
- Тебе май са те обидили? Така ми се струва.
- Нима може да се скрие нещо от твоята проницателност, мъдри Анна? Ти надникна в самото ми сърце. Да. Те обидиха клетия Юда. Казаха, че им откраднал три динария – сякаш Юда не е най-честният човек в Израел!
И още дълго говориха те за Исус и учениците му, за пагубното влияние върху израилевия народ – но този път предпазливият и хитър Анна не даде решителен отговор. Той отдавна следеше Исус и тайните му събирания с роднини и приятели, и с началниците и садукеите отдавна бе решил съдбата на пророка от Галилея. Но той нямаше вяра на Юда, за когото и по-рано бе чувал като за лош и лъжлив човек, не хващаше вяра на лекомислените му надежди за страхливите ученици и народа. Анна вярваше в своята сила, но се боеше от кръвопролитие, боеше се от грозния бунт, към който бе толкова склонен непокорният и гневлив ерусалимски народ, страхуваше се най-сетне и от суровата намеса на римските власти. Раздухана от съпротивата, оплодена от червената кръв на народа – която дава живот на всичко, поръсено с нея, още по-силно ще се разрасне ереста и ще удуши с живалите си пръсти и Анна, и власттта, и всичките му приятели. И когато Юда за втори път дойде при него, Анна изпадна в смут и не го прие. Но и трети, и четвърти път дохождаше Искариотецът, настоятелен като вятъра, който денем и нощем блъска в заключената врата и диша в нейните процепи.
- Виждам, че мъдрият Анна се бои от нещо – каза Юда, допуснат най-сетне при първосвещеника.
- Аз съм достатъчно силен и не се боя от нищо – надменно отвърна Анна, а Искариотецът раболепно се поклони и протегна ръка. – Какво искаш?
- Искам да ви предам Назарянина.
- Той не ни трябва.
Юда се поклони и зачака, покорно вперил окото си в първосвещеника.
- Върви си.
- Но ще трябва да дойда отново. Нали, почтени Анна?
- Няма да те пуснат. Върви си.
Ала отново и отново идваше Юда Искариотски и накрая го пуснаха при стария Анна. Сух и злобен, объркан от мисли, мълчаливо гледаше той предателя и сякаш броеше космите на бабунестата му глава. Но мълчеше и Юда – сякаш и той броеше космите в рядката брадица на първосвещеника.
- Ти пак ли си тук? – надменно подхвърли, сякаш плю върху главата му раздразненият Анна.
- Искам да ви предам Назарянина.
И двамата млъкнаха, продължавайки внимателно да се гледат. Но Юда гледаше спокойно, а Анна започна да го кълве тиха злост – суха и студена като предутринен зимен скреж.
- И колко ще искаш за твоя Исус?
- А вие колко давате?
Анна с оскърбително наслаждение каза:
- Всички вие сте шайка мошеници. Трийсет среръбника, толкова даваме.
И тихо възликува, като видя как Юда целият се затресе, задвижи, разлюля – чевръст и бърз, сякаш нямаше два крака, а цяла дузина.
- За Исус? Трийсет сребърника? – викна се той, слисан от изумление, с което зарадва Анна. – За Исус Назарянина? Искате да купите Исус за трийсет сребърника? Смятате, че могат да ви продадат Исус за трийсет сребърника?
Юда бързо се извърна към стената и се закиска в бялото й плоско лице, вдигнал нагоре дългите си ръце:
- Чуваш ли? Трийсет сребърника! За Исус!
И пак с тиха радост Анна равнодушно подметна:
- Щом не искаш, прав ти път. Ще мамерим човек, който да го продаде по-евтино.
И също като търговци на стари дрехи на някое долно тържище, които подмятат от ръка на ръка овехтели дрипи, викат, кълнат се и се препират, те започнаха разпален и бесен празарлък. Юда изброяваше на пръсти достоинствата на оня, когото продаваше:
- А това, че е добър и изцерява болните, това според вас нищо ли не струва? А? Не, кажете си като честен човек!
- Ако ти... – опита се да вмъкне поруменелият Анна, чиято студена злоба бързо се подгряваше от парливите думи на Юда; ала той безцеремонно го прекъсваше:
- Ами дето е красив и млад – като саронски нарцис, като лилия от долините? А? И това ли нищо не струва? Или ще кажете, че е стар и за нищо не го бива, че Юда ви пробутва дърт петел? А?
- Ако ти... – опитваше се да крещи Анна, но отчаяно бурната реч на Юда отвяваше старческия му глас, както вятърът отвява пух.
- Трийсет сребърника! Че то не се пада и по един обол за капка кръв! Половин обол няма за сълза! Четвърт обол за стон! Ами виковете? Ами гърчовете? А за това, че сърцето му спира? А за това, че очите му се затварят? Това не го ли броите? – надвикваше го Искариотски и напираше към първосвещеника, обръщаше го целия с безумните движения на ръцете си, на пръстите, на оплитащите думи.
- За всичко! За всичко! – задъхваше се Анна.
-А вие колко ще спечелите? Ха? Искате да ограбите Юда, да отнемете залъка на децата му? Не мога! Ще изляза на площада и ще викам: Анна ограби бедния Юда! Помощ!
Уморен, съвсем объркан, Анна бясно затупа по пода с меките си пантофи и размаха ръце:
- Вън!... Вън!...
- Чакайте де, щом е така... Защо се сърдиш на бедния Юда, който желае доброто на своите деца? И ти имаш деца, прекрасни младежи...
- Ние друг... Друг... Вън!...
- Кога съм казал, че няма да отстъпя? Мигар не вярвам, че може да дойде друг и да ви даде Исус за петнайсет обола? За два обола? За един?
И с все по-ниски поклони, лъстиво извивайки се, Юда покорно се съгласи на предложените му пари. С разтреперана суха ръка почервенелият Анна му даде парите, мълчаливо се извърна гърбом и задъвка устните си, докато чакаше Юда да пробва със зъби всички сребърни монети. От време на време Анна поглеждаше, но като опарен отново вдигаше глава към тавана и все по-силно хапеше устните си.
- Сега е пълно с фалшиви пари – спокойно поясни Юда.
- Тия пари са дар от благочестиви хора за храма – каза Анна, бързо се обърна към Юда и още по-бързо подложи на очите му плешивия си розов врат.
- А нима благочестивите хора различават фалшивото от истинското? Товаго могат само мошениците.
Получените пари Юда не занесе вкъщи, а ги изнесе извън града и ги скри под един камък. Назад се връщаше тихо, с тежки, забавени стъпки, както ранено животно след жестока и смъртоносна битка се влачи към своята мрачна бърлога. Ала Юда нямаше своя бърлога – имаха дом, и в тоя дом той видя Исус. Уморен, отслабнал, измъчен от непрестанните борби с фарисеите, чиито лъснали високи чела го обкръжаваха като стена всеки ден в храма, учителят седеше, опрял буза до грапавата стена и изглежда дълбоко спеше. През отворения прозорец нахлуваха неспокойните звуци на града, оттатък стената чукаше Петър – сковаваше нова маса и си тананикаше тиха галилейска песен, а той нищо не чуваше и спеше дълбоко и спокойно. Този, когото бяха купили за трийсет сребърника.
Юда безшумно пристъпи напред, предпазливо и нежно като майка, която се бои да не събуди болното си чедо, изумен като изпълзял от леговището си звяр, ненадейно очарован от бяло цветче, погали меките му коси и бързо дръпна ръката си. Погали го още веднъж – и отпълзя безшумно.
- Господи! – рече той. – Господи!
И като отиде на мястото, където ходеха по нужда, дълго плака там, гърчи се и ви, дра с нокти гърдите си и хапа раменете си. Галеше въображаемите коси на Исус, тихо му шепнеше нещо гальовно-смешно и скърцаше със зъби. След това изведнъж престана да плаче, да стене и да скърца със зъби и тежко се замисли, клюмнал настрани мокрото си лице като човек, който се вслушва в нещо. И дълго стоя така, тежък и решен, чужд на всичко – като самата съдба.

...С тиха любов, с нежно внимание, с ласка обкръжи Юда нещастния Исус през тези последни дни на краткия му живот. Плах и свенлив като девойка в първата си любов, като нея страшно чувствителен и проницателен, той предугаждаше и най-дребните неизречени желания на Исус, вникваше в съкровената дълбочина на неговите усещания, мимолетни изблици на тъга и тежки мигове на умора. И където и да стъпеше кракът на Исус, стъпваше на меко, и накъдето и да обърнеше поглед, той срещаше нещо приятно. По-рано Юда не обичаше Мария Магдалина и другите жени, които бяха около Исус, и им погаждаше разни дребни номера – сега той им стана приятел, смешен и непохватен съюзник. С дълбок интерес говореше с тях за дребните, мили привички на Исус, дълго и настойчиво ги разпитваше за едно и също нещо, заговорнически им пъхаше пари в ръката, навираше ги в шепите им – и те донасяха амбра, благовонно скъпо миро, което Исус толкова обичаше и изтриваха краката му. Сам Юда след дълги пазарлъци купуваше скъпо вино за Исус и после много се сърдеше, когато, кажи-речи, всичкото го изпиваше Петър с равнодушието на човек, за когото значение има само количеството; и в каменистия Ерусалим, почти изцяло лишен от дървета, цветя и зеленина, намираше отнякъде млади пролетни цветя, стръкчета зелена трева и пак по жените ги предаваше на Исус. Сам донасяше на ръце – за пръв път в живота си – малки деца, намираше ги нейде по дворищата или на улицата и насилено ги целуваше, за да не плачат; и често се случваше до замисления Исус да допълзи нещо малко, мургаво, с къдрава косица и сополиво носле и настойчиво да търси ласка. И докато двамата се радваха един на друг, Юда строго се разхождаше отстрани като суров надзирател, който напролет сам е пуснал при затворника пеперуда, а сега престорено мърмори и се сърди за безредието.
Вечер, когато заедно с тъмнината на стража до прозореца заставаше и тревогата, Искариотецът изкусно подхващаше разговор за Галилея, чуждата нему, но свидната на Исус Галилея, с нейните тихи води и зелени брегове. И дотогава въртеше и подтикваше той тромавия Петър, докато не събудеше у него избледнелите спомени и в ярки картини, където всичко беше гръмко, сочно и наситено-гъсто, не изплуваже пред очите и слуха скъпият Галилейски живот. Захласнато, зяпнал като дете, с предварително засмени очи, Исус слушаше неговата вихрена, весела реч и понякога така се заливаше от смях на шегите му, че разказът за известно време трябваше да спре. Но по-хубаво и от Петър разказваше Йоан; при него нямаше смешни и неочаквани неща, но всичко ставаше толкова замислено, необикновено и прекрасно, че в очите на Исус натежаваха сълзи и той тихо въздишаше, а Юда сбутваше Мария Магдалина в хълбока и възторжено й шепнеше:
- Колко сладко разказва! Чуваш ли?
- Как да не чувам!
- Не, ти слушай по-добре. Вие жените никога не умеете да слушате.
След това всички тихо се разотиваха да спят, а Исус нежно и с благодарност целуваше Йоан и ласкаво галеше по рамото снажния Петър.
И без завист, със снизходително презрение гледаше Юда тези ласки. Какво са тия приказки, тия целувки и въздишки в сравнение с онова, което знае той, Юда от Кариот, рижият, грозен юдей, роден сред камъни!
(следва)))