автор: dzap

Продължение
***
01-07.05.2004

Въпроси. Обичаше да повтаря, че - понякога, често - задаването на въпросите е по-важно от отговорите.
Но пък те, въпросите, отдавна са зададени. Колко просто ги е наредил човекът: "Откъде ида? Кой съм? Накъде вървя? На какво мога да се надявам?". И толкова. Всичко. Тогава?
Докато въпросът се продиря към света, докато задушливата навалица на усвоените отговори очуква ръбовете му, докосва се той до всички тях и ако все пак се роди, ако се ококори към света, значи вече се е случило - един нов отговор надзърта зад него. Надзърта с плаха надежда въпросът да се завърти на пети и да го види.
Но въпросите често са толкова уморени /или лекомислени/ след своето оцеляване, че забиват здраво копита и хич не им е до озъртане. Вкопчват се в белия свят и самодоволно му се хилят в лицето или срамежливо му се усмихват:"Ето ме!" - с надеждата някой да ги приближи и погали по гривата...
Тогава?

***

Попитай гълъба, на булеварда,
крилете, вречени във въздуха
и гумите, разкъсали небето му.

Попитай бабата, в градинката
и спомените, в сълзите очите,
бастунчето, с изтичащия пулс.

Попитай плочата, надгробната,
изтритото и име, на портрета
и виното, преливано понякога.

Попитай и живей за отговор.

***
"Ха! Детско заричане! Несръчно и лигаво!"
"Не знам. А ти знаеш ли?"

С една необходимост започва и свършва тоя живот - "Нужен съм някому!" - крясък, смях над дърветата, проскърцващи от учудване или две прашни вадички по бръчкавите скули на времето - с това се подпира човекът, който върви изправен - а само това е човекът, дето пътя си пътува или къта в себе си надеждата за нов път..." - такива думи се търкаляха зад тъмните му очила, а той вече беше се върнал назад.
Назад към началото на спускането от планината и една от първите срещи по пътя:

Има едно село. Сгушило се е сред пирамидите, по пътя за Рожен.
И в Карланово трябва да избереш - по пътя към манастира ли да продължиш или да хукнеш в прахоляка към Кашина.
В центъра на селото има пирамида от пясъчник - игла дето слънцето задиря. В този ден бях тръгнал към Кашина. Исках да получа - за себе си - отговор на въпроса защо точно там е сниман последният филм за Гоце. Но... когато стигнахме в Карланово - точно под иглата - извуднъж казах на шофьора:"Спираме!". Не знам защо. Слязох, отпих глътка вода от мраморната чешма и тогава... свирня се засвири. А аз тръгнах към музиката.
Засукваха две зурни звуците - и погледът ми, защо ли? - започна да търси кошница по земята и поклащаща се качулка над нея - но не, наша беше тая музика - присадена, ама наша, с голяма корона разлистена, и понеже наша беше, тъпанът набиваше натежали стъпала в земята, дето го е родила, а тежестта тежест срещаше и като нова сила прииждаше обратно...
Разговориx се с хората и разбраx, че на този ден селото прави своя събор. И курбан бяха сторили. Докато музиката се заиграваше - вдигаше прахоляк сред пирамидите или се издигаше над тях, на слънцето да намигне, се запознаx с дядо Димитър. "Мице" му викаха хората. Когато го помолиx да разкаже нещо за себе си, дядо Мице рече: "Шо да кажа. Думи. Минала сенкя поле...".
Музиката се отдалечи, а разказът на осемдесет и осем годишния човек заситни след нея: "Шо да кажа, Яне Сандански 16-та година е бил тука... мойо баща и двама от Сугарево и еден от Враня тия му са били другаре на Яне Сандански. Кога е бил тука он е бил младеж - като тебе. Ти на колко си?... А-а-а ти си бил стар. Он е бил младеж и с брадичка и му викаа Старик. Тогава турците и гърците са биле тука, а българето... са как сме ние българето - един на друг - Яне горе е бил со четиристотине души..." - пристъпвахмe бавно в прахоляка към мястото на курбана. Поспирахмe - както разказът на дядо Мице - а сетне отново пристъпяхмe... И всяко нова крачка сякаш нямаше предистория, защото цялата история вече беше там, отново, цялата се раждаше и умираше в това оттласкване от земята, от този прах, дето ни е родил и този, в който ще се превърнем... - "И сетне мойо баща като умре, не искаа да му даат два метра меркан да го покрием. Тва ле беше нашта България? Тва ле беше? Се съм молил и даже съм малко перишино... Тогава кога умре цар Борис, тогава и мойо баща умре, също. Даже аз тогава малко, като налютен бех тогава... Ей, момченце, четирийсе и четвърта година, имах едно детенце - са живо е, в Пловдив - оттука кат ни юрнаа Седма Рилска дивизия от Станкето, остров Тасос, Солун. Е-е-ей, аз не знаех, по онам от това село не бех одил. Осем месеца. Жената не ме знае дека съм. Оттам сетне на Струмишкия фронт. А-айде клане брате... Докараа ни в Благоевград и като ни подбраа оттука - в Италия, на италиано-албанската граница. Ей чичко-о-о... Там да ни ядат кучетата. Ама благодара, пак дойдооме тука... Айде..."- пътят продължаваше. И ниe. Не знаех накъде води, ала далечният, но отчетлив ритъм на музиката ми помагаше да предложа рамото си на дядо Мице и да споделя с него... - какво?
"Деновето ми тежнеят. Годините не ми тежнеят. Деновето. От осемдесе и осем години съм. Тежнеят ми". "А нощите?" - попитах. "Нощите се ги обръщам. Оти бабичката ми почина. Самичка си съм...
Не знам как да кажа. Трийсе и три хиляди армени оставииме на Струмишкио фронт и в Унгария. И са одим с патерици. Голема пенсия имам. Четиресе и осем лева и педесе стотинки. Тежок е живото младежи... Ние в тия села още аз останах - от тия фронтоваците. И мойта - зорлем се напиням. А-а-а..." отрони се въздишката, накъсана от потропването на бастуна - "Преди години наше село беше шеесе и шест кащи. Излеговаа по осем деца и маже от каща. Фред изтекнаа...". "Как го каза - "изтекнаа"?" - попитах. "Изтекнаа бе. И къщите и хората...
Додек стигнааме ние бе - фред се къцат в гърдите, а ние се къцаме с глава в ръката"...
Нови стъпки. Във времето - което, сега разбирах - наистина течеше, до мен, приело образа на този човек и на това бастунче, дето уж от дърво беше направено, ама от спомен за дърво - за растеж и цъфтене - но пък и криеше в себе си нещо от старата си сила, щом човекът се подпираше на него и го крепеше то, а той - човекът - изправен пристъпяше по пътя си...
"Изтекоа, деа... И тия тук що са, младите, и тие да не са, по убаво кее... Орел и рак и щука. Отдека се зема тая сила бе!".
Не можех да му кажа откъде идат бесовете. А и той не очакваше отговор.
"Тогава имаше едни дзибри. Една къса кошуля и карабина... От се е борил? От го изядоа вошките насетне, наазе. Така дойде Бугария" - усмихна се - "Па бе - още имам да пата. Нищо немам помощ. На мен що остаа? Да си зема едно въженце..." - "Недей така!" - прихванах по-силно лакътя му, а той продължи: "Така дойде. Тежко е. Тежко е, момченце... Не за нас - и други..." - така пристъпяхме - старецът, бастунчето, аз - един микрофон и болката.
"Нема хора бе. Нема помик. Шо като има. Нема шо да работат. Що ке работат. Дъщеря имам - у Гърция, остров Тасос. От Сандански там ойде да работи. Толко ле нема България да им даде бъдеще на нашио народ. Колко хора ние имаме в чужбина? Нашио народ е в чужбина. И така е. И така ке е...
Тука е имало по сто и единайсе години хора. Ама хора! Знаеш кви? Ти как си висок, още еднаж - един метър широк. С ония мустаки, ако те фате ръката ке ти я скърши... Са...
Тежко е бе! Имам телевизор, имам и радио, ама не мога да помна бе. Оти акъло ми не е тука" - веднага попитах:"Къде е?" - "Акъло ми към другарката. Почина ми другарката!..". "Носиш я с тебе и не се разделяте" - това отново съм аз, а той: "Носа я. Тука!" - и ръката с бастунчето започна да потупва от лявата страна на гърдите. И трите се сляха - ритъмът на сърцето, ръката и бастуна. Като живот. Като онова - дето снагата изправя и определя посоките.
Разделихме се. И понеже нямаше какво друго да му дам - подадох му двете си ръце. А той ги пое - и двете.
Има в центъра на село Карланово една пирамида. Като свещ. Казват, че с времето линеела. Но стои. И свети.
И ние стоим. Ама светим ли?

***
"Добре де! Нали от една любов тръгна твоя разказ? И за една любов? А ти пътуваш през географията и времето"...
"Такова е това пътуване. Само че - друга е тази география.
Защото любовта мери ръст и се възправя не чрез това, което нямаш или искаш да имаш, а чрез онова, което вече е с теб".

***
Онова - толкова често повтаряно - "Липсваш ми!", не тръгва /"Или ти искаш да бъде така?"/ от тъгата на невъзможното притежание. Защото центърът на тежестта - дето всеки път, като чукнеш човека по носа или мечтите, за да го събориш - всеки път му позволява да се изправи, този център е в простото "Искам да съм нужен някому!". И затова "Липсваш ми!", е само още един начин да се каже, че имаш нужда да се подпреш на някого /"Ха, колко безкористно!"/, докато сам си уверен, че ти него крепиш. Искрено. И докрай.

Следва (?)