автор: Via

Какъв ден – като реплика от пиеса,
като стих от омръзнала песен,
с цвят на есен,
но късна и тъжна,
без прозорец към други сезони.
Чий е този живот? Тези спомени?
От какво са направени думите,
че пробиват дори нежността ми –
най-добрата, най-честната броня?


Стига думи, които се ронят,
и фалшиви фанфари по стълбите,
и фалшиви любовни монети,
стига слънце, което не свети,
и пейзажи – ненужни и стъклени.

Трябва някак да се измъкна
от решетките тесни, от вярата,
че любовно ми пеят славеи,
че земята за мен се търкаля,
че утре е късче от Рая.

Но и утре се случва същото,
само реплика от пиеса
или стих от омръзнала песен –
с цвят на есен,
и късна и тъжна...
Не, не мога да се откажа –
всеки миг ми е толкова важен,
и онези фанфари по стълбите,
и онези любовни монети...
А едничкото слънце свети
и променя пейзажа.