(продължение)
Понякога той ставаше груб. После, със сълзи на очи я молеше за прошка.
Тя го прегръщаше, притискаше го до себе си. Познаваше мъката му. Сравняваше я със собствените си страдания.
Феята коленичи сред железата на чудовищната машина и започна да се моли. Сълзите се стичаха по нежното и лице и окичваха с диаманти голия й врат; все още трепереше от милувките, от които беше избягала.
“Господи, Господи, - започна тя горещата си молитва - позволи ми да обичам този, когото обичам и да остана с него завинаги, имай милост към твоето измъчено дете…”
Тя изхлипа, но подтисна риданията си. Чу само шума на заспалата машина, треперенето на двигателите, включени на бавен ход, бавното плъзгане на лостовете в маслото, бръмченето на вентилаторите, дрънкането на колелата, песента на нощния вятър в дулата на оръдията.
Не разбра дали някой я е чул. Всъщност знаеше добре, че Господ не може да промени божиите думи.
Войната продължаваше. Разположените една срещу друга армии бяха събрали силите си за решителния сблъсък. Призори, от всички страни на хоризонта се появиха кохорти от чудовищни оръдия. Равнината трепереше до дълбините си под тежестта на веригите им. Самолети, подредени един над друг, затъмниха небето. Битката започна. Бомбите, снарядите, куршумите изтъкаха дебела стоманена покривка, сред която, като по чудо, туптяха няколко човешки сърца. Слънчевата светлина вече не достигаше до земята. Много далеч, ужасени тълпи си запушваха ушите, превиваха гърбове и се молеха за армиите си. Някакъв стреснат вулкан се изкашля, избълва пара, изръмжа и страшно побеснял се събуди от десет-вековен сън. В другия край на света, водата в басейните се вълнуваше, набраздена от малки вълнички.
Пивет придружаваше своя герой. Той не я виждаше, но знаеше, че е близо до него. Обезумяла от страх, тя се кръстеше непрестанно и чертаеше невидими кръстове върху челото на младежа.
(следва)