автор: joseph_ine

Видях я през седемдесет и трета.
Пръкна се изведнъж
сукалче слабо, но напето,
бях вече женен мъж
и "инженер с научна степен"

Войни се водеха тогава
срещу световен враг,
между комшии, помежду си
воювахме по навик як
за чиста столица и спортна слава,
с някоя не дотам добра държава,
против влияния, свирни, певици
и братски партии, и триста вица.

Тотален сблъсък, всеки да участва
и непременно колективно,
а мнението му да пасва
на общото, дори наивно.

Софийско жителство,
нива на управление,
за и против панелното строителство,
млади и стари поколения,
среднисти групово срещу висшисти
(дали сега е пак така, "лобисти" ?)
издигнати, но лоши комунисти
заслужили, но не чак толкоз чисти --
-- само фрагмент от нашенската епопея,
възторг отчитахме пред Мавзолея.

И технологии, и музики, и друго
си взимахме нахално и нормално,
беше "прието", правилно, похвално,
нали все някак трябваше да победим,
а сетне мир очаквахме да дойде
в реалното ни общество достойно
и приказно да му се насладим...

В един от многото тогава
потаен водещ институт
допуснаха ме до компютър главен.

Слабичък и не купен, бавен,
собствена братска разработка,
с двайсет и пет години изостанал
като идея, схеми, изработка,
беше помощник станал
победата да изковем,
да я изстрадаме, а после
от Рая плодове да съберем
и заживеем по-добре
от другите, "на Запад".

Тогава я усетих, пожелах
надеждата
да почна някой ден
"ОТТАТЪК".

Влюбен, безумно замечтах,
себе си "зад Завесата" видях,
говорех, мислех да избягам,
станах с това за срам и смях,
не го направих, не посмях,
"предател на Родината" дамгата
не можех да си позволя
от страх.

Сега съм някакъв остатък,
само по спомен "доктор-инженер",
стар и отпуснат мях,
изпълнен и с вина, и с грях,
и капка жлъчка
някъде в ума ми свряна
оклюмала и тъжна черна врана.

Налудността поне един любовен блян
на океански бряг
миг кратък
да изживея за последно
от тамошни лъчи на залеза огрян,
дори и тя умря,
аз вече нямам път
"НАТАТЪК".