автор: bon_bon

Съавтор: В. Друмева Дев. м-р Калофер

Защо покриват облаци небето
и вихър вей в помътената вис?
Чело привежда и ридай цветчето,
прекършено отронвна лист по лист.

Къде отиде хубостта му нежна,
уханието, свежият му чар?
Съдба слетя го неизбежна,
а беше на цветята полски цар.

Сърна простреляна лей тук сълзици.
Залива се земята с тях от скръб.
Премръзнали в нощта там гинат птици.
Гръм пада над гитантски дъб.

И туй ли само! Утрото раздира
камбанен тъжен звън: дин-дан-дин...
Сред безнадеждна скръб човек умира.
Оставил може би самотник сам самин.

Ридание излива някой жално,
под булото на бисерни сълзи!
Над траурното шествие печално
отронват листи белите брези.

И тук и там земята тръпне бедна
от скръб, печал човешка, болка, стон.
Усмивката застива в мъка ледна.
Разрухата стои на властен трон.

Смърт шесва и коси без жал живота
на млад и стар, на крехкото дете.
Не е ли той прискърбен път - Голгота,
що знай тъги, неволи само да плете!

Смъртта изгаря сетната надежда
по пътя земен, толкова нелек.
Над мисли мрачни ум помътен свежда
в скръб потъва бедният човек.

Животът що е? - сянка, сън, измама
С човека земен глупава шега!
Завършва песента си в мрачна гама,
в печал и неизказана тъга...

Тежи загадъчно простор оловен
над сетния житейски бурен ден.
Какъв е смисълът му тук върховен,
щом стига в пътя си до гроб студен?