автор: kamik

Не притежавам този мъж. И себе си не притежавам.
И затова ми е подарък всеки делник,
във който премълчани пропастите ни сближават
дотолкова, че да ни няма поотделно.
Съвсем буквално го разбрах - пред огледалото.
Изпратих този мъж и се изправих да се среша.
Изправих се с най-убедителната си анфасна цялост.
Но... мен ме нямаше! Но мен ме нямаше отсреща!
И беше зимно, ала беше слънчево и аз спасително
излязох да си видя сянката - това растящо его.
Видях върху асфалта с него и без него дните си,
но сянката ми, сянката ми беше си отишла с него...
Прибра се вечерта, на прага още ме прегърна.
А аз - несъществуваща - се вкопчих във конкретната вечеря.
И във конкретните му ризи. И чертите ми се върнаха.

И оттогава всяка вечер чакам. За да се намеря.