автор: pc_indi

Не мога да подредя
в рима и ритъм
( при това, да звучи лирично)
извънритъмните си чувства
в теореми и аксиоми за обичане.
Това би означавало
да изчислявам и да претеглям
къде точно започва началото
и кое след кое чувство следва.
Невъзможно е.
Нямам формула и дефиниция.
Почти нищо не помня
преди тебе.
Помня само, че съм умирала,
но някак самоубийствено. Леко.
А ти ме караш
да се чувствам цяла
и болезнено жива.
Помня, че исках да ми е тъмно-
очите ми се умориха
от погледи луминисцентни.
Сега пред древния огън в очите ти
покорно се свивам.
Думите ти се стичат
огнени по лицето ми.
Падат в пръстта,
от която съм направена
- най-твърдата,
най- каменистата.
Едно ребро едва ли е стигнало-
счупило се е вероятно.
Виж, преброй ребрата си-
трябва да са с две по-малко.
Сигурно за това
при промяна на времето
там- в ляво, те наболявам.
Сигурно за това
в думите неизреченото,
като Брайлово писмо
тая пръст издълбава.
Можеш ли да четеш
азбуката на слепите?
Знам, че можеш.
Не се преструвай!
Сигурно е изписано,
сигурно си личи,
че за първи път се страхувам.
Но не за това,
че вися на кордата,
а дали можеш в ръцете ми
да заспиш усмихнат и спокоен,
че няма да отрежа косите ти.
Дали малкият, топъл свят,
свит в премръзналата ми длан,
е достатъчен за Височината ти.
Дали всичко, което имам,
ще ти стигне и остане
и за след живота.
Не се страхувам,
че зениците ми ще се напукат
от леда в мълчанието ти.
Не се страхувам
и че този път ще ме боли.
Страхувам се,
че този път ще ми пука,
че съм обичана.