автор: rainy

  ...Времето не лекува.
Мъката - като жилите -
със възрастта се подува.
Е. Дикинсън

Скоро ми зададоха въпрос: докога би чакала?
И какъв смисъл има?
("И е моята единствена истина.")
Отговорих простичко: до края,
а смисълът е вътрешното ми съществуване.
Иначе бих станала като Чарлз Буковски -
нямам предвид таланта,
("Защото без теб няма живот.")
или като оня красив и ухажван художник,
реален до бруталност, и не заради водките,
("Липсваш ми, както когато търся Бог.")
такава, цинична до повръщане. Не като изразни средства...
Сигурно биха се кефили всички на изцапаните розови панделки,
("От моята крехкост.")
биха били доволни колко са прави - за преходността,
и лошите във битийността прогнози. И чувството, наречено любов.

Съжалявам, но...
Аз продължавам да вярвам във приказки,
("Исках да ти кажа, че си моя.")
често сама си ги измислям.
На Коледа се случват чудеса...
("Вързани, за да не можем да се отвържем повече".)
Вярвам в доброто, и във хепиенд-а.
Живея с паметта на дълбоко важните за мен неща,
("Никога не пускай ръката ми.")
Търся те във всеки и навсякъде,
самозаблуждавам се - нищо, че после ме боли,
но ми харесва. Обичам...
("Аз съм като голо дърво без теб".)
И за да не пропусна тихото почукване там, на вратата,
не смея да затворя дори за момент очи.
За да не се размина с единственото
"Скъпа, тук съм".

Всичко, което искам за Коледа, си ти...

_________________