В отделна клетка
искам
да се сгуша.
Не искам
да ме проектираш
в себе си.
За размисъл
изтече се реката
в непълноводно "после"
и пресъхна.
На късове
се щурам
през минутите.
И безстопанствено
отглеждам си
желания.
Ловя послания,
сглобявам ги на пъзели
и после
сричам грешно
в наобратното.
Щом видя рамка-
паника подгонва ме,
но рамките са
неизбежна
цялост...
Не може
да се стъпва все на пръсти
в името
на нечия незрялост...