Оставяйки идеята да легне върху нагласата, тя все пак освобождаваше място и за отражението, което да осветява това "сношение" в цялостта му.
Никога не разбра как и защо й се изплъзваха смисълът и подтекстът на това, което прочиташе. Вярваше на интуицията и сякаш се догаждаше. Оставяше се на илюзията да диктува настроените пръсти и те пишеха върху състоянията й - ту весело, ту леко-хапливо, ту вездесъщо смирено... а и някак тъжно подписваха миговете на затишие в спомените или пък дързостта на припомнянето. Правеше опити да идентифицира строежа на словесния форум около картините на краткостта, която измерваше с преживени тълкувания и илюстрираше върху скални късове чувства. Смееше се, когато нещата или нищото, (защото всеизвестно е, че нищото е само едно) се наместваха от двете й страни. Но зад гърба й... там имаше само мотиви и покруса. Самотата дръзваше да слага ръка на челото, да глади повърхностните жалейки под очите й. Самотата е съюзник и не се налагаше да я припознава в незначителностите, които в редки случаи я навестяваха, за да й засвидетелстват съчувствие. Уморяваше се единствено от страха да търси и да не намира място на тези сетни сили, които й пречеха да легне и заспи. Да заспи и да сънува в омая съня, който, въпреки че желаеше да изостави на стъпките от миналото, все насъскваше духът и тялото й към следваща утеха, а надеждата бе сетната брънка в оная верига, след която всичко се нарича свобода.