автор: vui4o

На един приятел

В мига в който блестящия плат
не разстла сигурност над главата му.
Той тогава за пръв път разбра,
какво значи за него земята.

И въздъхна тихо, дълбоко.
"За какво ли си мислиш човече?
Че разпръснат от множество скокове
от себе си скочи далече"

Виж небето ехидно усмихнато
в грозна радост злорадо извика:
"Приготви се земьо, идат безкрилите,
че сред въздуха нямат си никой!"

И пръстта се разтвори за ласка.
"Ех, прибра се най-после ти сине"
Гъста кръв земята изтласка
и простена тя изнасилена.

И израсна там паметна плоча.
Издълба се сам надпис заветен.
"Ако можех, отново бих скочил...
...ала този път към небето"