автор: jonkata

Усмивката ти,
с гръб от рани сляпа,
в мен –
на думите невярваща –
роди живот.
Изящен поглед
в крайчетата
с пламък син
от пътя ме завръщаше –
да ме погледне –
да ми приспи душата,
другаде да не заседне.
Запазих езерата
във очите си –
за жаждата ти
упояващ елексир.

Далече си!

Преливай!
По устните на вятъра
разнежен
полепвай
и в лудешки бяг
лицето ми
пресичай!
Целувам спомена –
главня
във шепите
на лански сняг.