автор: pc_indi

Катето следеше с блеснал поглед как плажната топка се превърта нагоре... нагоре... Пъстрите точки по нея се смаляват... , след това, с по- бързи превъртания се спуска отново към нея, точките се уголемяват... Посреща я с преплетени пръсти и отново я изпраща нагоре...
Дядо й седеше настрани и рисуваше. Морето беше спокойно и слънцето намигваше в проблясъци по накъдрената му повърхност, но под умелите и вдъхновени пръсти на художника вълните се издигаха и пречупваха бели гребени върху фазера.
Отмести поглед от картината и се загледа във внучка си и подскачащата й към него черна плитка. Много обичаше да се мотае около него докато рисува. Беше им нещо като ритуал - той си рисува, тя седи край него и си говорят за какво ли не. Беше си го избрала като изповедник и източник на информация. Всичко споделяше първо с него. Дори, когато дойде онзи толкова деликатен и смущаващ момент в живота на всяко момиче - настъпването на женствеността, Катето сподели първо с него. В началото майка й се сърдеше и негодуваше от този факт, но така, както разговаряше с внучка си, така Зак обясни и на снаха си, че всеки човек интуитивно открива най- подходящият за себе си обект за комуникация, пред който може да открехне душата си, спокоен, че няма да бъде упрекнат за кривите й ъгълчета. Човек, чиито думи и съвети успяваха да преодолеят бариерата на неприкосновеността и отхвърлянето, и да отворят свои файлове в паметта.
" Не можеш - казваше той - да пробутваш на когото и да било, още по - малко на едно дете, евтини твърдения и постулати на безценица, и да очакваш дивиденти. Децата са сложни същества. Малки божества, обречени да добият човешки образ. Това е неизбежно, но е добре да се съхрани поне частица от божественият им произход. Имат невероятно точен нюх и усет към искреността, истината и вълнуващото. Невъзможно е да ги спечелиш с посредственост и тривиалност."
Майка й прие в крайна сметка този факт и макар, че Катето не беше " проблемно" дете, винаги когато се налагаше " да се говори с детето" , се осланяше на него.
Всеобщото мнение за Зак бе, че е доста странен. Често говореше иносказателно и сякаш бълнува, но определено беше добряк и хората го харесваха. И не на последно място - невероятно талантлив художник. Всяка негова картина разкриваше изумителни светове, под които прозираха други - сякаш рисуваше с магични бои. Всеки образ, всеки детайл, будеше чувства, вълнения и асоциации.
Любимата картина на Катето беше една от тези, които бе направил за баба й. Казваше се " Розата". На нея бе изобразена баба й като млада - около смуглото й и гладко лице небрежно се виеха черните й къдрици, добрите й тъмни очи се смееха, а устните й разкриваха очарователна усмивка, която образуваше трапчинка на лявата й буза. Беше облечена в алена рокля, а в ръцете си държеше платно за рисуване. Под пръстите й се стичаха капки кръв и щриховаха върху платното красива, разцъфнала роза. Дядо й казваше с усмивка, че платното е неговото сърце, върху което е нарисувала себе си. Защото баба й също рисуваше хубаво. Картините й не притежаваха магичността и мистиката като тези на дядо й, но пленяваха със своята земност, лъчиста пейзажност и естественост. От тях сякаш се носеше дъх на току що опечен хляб, окъпани в роса плодове и уханни билки.
Истински земна и естествена красота носеше баба й и Катето се гордееше, че носи нейното име и дори прилича на нея.

Зак наблюдаваше как внучка му се приближава към него, тупкайки топката си. Пясъка, обаче, смекчаваше скоростта и не й позволяваше да отскача така, както Катето би искала, от което ударите й върху топката се засилваха. Вече стигайки до него, с лек, съскащ звук топката не отскочи, а остана безформена и спукана в краката й.
- Еййй, най после! - каза Зак - Взе й душата. Не мислиш ли, че беше незаслужено агресивна към нея?
- Стига де, дядооо!- намуси се Катето - Сега ще ме караш да се чувствам виновна заради една топка ли?
- Ооо... не става въпрос за топката - каза Зак и продължи да вае белите гребени на вълните - А за това, че човек трябва да умее да владее емоциите си. Една здрава топка носи радост. А една спукана топка... е просто спомен за топка...
Катето подви крака и седна до него на пясъка.
- Много е трудно да се рисува вода...- каза, избягвайки да мисли за топката. - Но ти можеш...
- Ммм... Незнам... Трудно е, наистина... Трудно е да изразиш чувствата и вълненията на морето. Всяка вълна е като някакво чувство. Когато е спокойно, морската му същина е в морски мир и покой. Необятна синьо - зелена нежност. Трудно е да нарисуваш нежност. Особено- синьо- зелена. Когато е бурно, синьо - зеленото придобива дълбок, тъмен оттенък и изразява ярост. Кипежната му пяна сякаш са думите, които би изрекло, ако можеше. Трудно е да нарисуваш и ярост...
- Какво рисуваш сега?- попита Катето, загледана в несъответствието в картината - небето беше ясно и слънцето сипеше позлата, а в същото време морето изглеждаше... е, не " яростно", но " развълнувано".
- Ами... Нещо още по- трудно. Рисувам... любов. - каза Зак, прехапвайки устни и не откъсвайки поглед от картината.
- Аз виждам море... - сбърчи нос Катето.
. Мда... Любовта е море...- усмихна се дядо й, намигна й и продължи да рисува.
- Да бе... Това от къде го измисли? Защото рисуваш море...
- Не бе... Море е. Не съм го измислил аз - каза ми го една жена...
- Жена ли? - смръщи вежди Катето - Не баба, а друга жена, така ли? Еееей... ти нали обичаш баба?
- Разбира се, че я обичам! - засмя се Зак - Но живота ме е срещал и с други жени. Лесно е да обичаш един човек, ако не си срещнал никой друг. Но тогава не можеш да си абсолютно сигурен. Да отличиш един от тези, които си срещнал и да му се посветиш е най- красивата и очаквана неизбежност. Както аз отличих баба ти. Тогава обичта е дълбока истинска. Вечна.
- Коя е тогава оная жена? - попита Катето, все така сключила вежди.
- Искаш да ти разкажа? Добре...- Зак погледна към морето и се усмихна замислено - Много беше странна... Наистина. Ако мислиш, че аз говоря " объркано" и " си ги измислям едни" , то е, защото не си чула нея. Да... Тя казваше, че любовта е море - много по- голяма от нас и най- висшият стремеж на човека е не той да бъде в нея, а да я побере в себе си. Трудно е да побереш море в себе си... Казваше, че пред нея сме дребни и безпомощни, по която можем да се носим и да ни милва, но и в която можем да потънем и да се изгубим. В която могат да вилнеят бури и е пълно с рифове и акули, но също така и с красиви звезди, многоцветни корали от красиви мигове и спомени... Казваше, че морето е любов, а ние сме кораби и брегове...
Погледна към Катето, която го гледаше и слушаше с вдигнати вежди и отворена уста. Усмихна се и продължи да рисува и разказва:
- Да... Казваше, че любовта е море, а ние сме кораби и брегове. Че всеки кораб има своя бряг и винаги се стреми и връща на него. Както и брега очаква да види на хоризонта развятия флаг на своя кораб да приближава...
- Наистина е била странна...- каза Катето- А каква е тая жена?
- Ами... - Зак взе на върха на четката малко аквамарин и продължи- Честно казано, така и не й научих името... С баба ти бяхме млади, бяхме се срещнали наскоро и много влюбени един в друг. Случи се така, че бяхме излезли на разходка навътре в морето. Спомням си, че рисувахме най- красивият изгрев, който някога съм виждал. Неочаквано се изви буря. Започнах да греба към брега, но дъждът плющеше през лицето ми и нищо не виждах. Изгубих едното весло... Не видях и скалата, в която бурята запрати лодката ни и я разби... Една от изкъртените дъски ме удари силно през лицето и за миг изгубих съзнание. И двамата не можехме да плуваме... Явно, интуитивно съм стискал една от дъските... Когато дойдох на себе си, бях близо до брега. Но баба ти я нямаше. Бях обезумял. Почти не излизах от морето. Търсех я отчаяно и неуморно. Търсех я и по брега... Не помня колко километри съм извървял... Но от нея нямаше и следа. Много страдах. Много! Мина доста време. Болката беше поутихнала, но сякаш вече бях друг. Баба ти ме караше да се чувствам жив. Тя е не просто художник - тя създава светлина. Без нея се чувствах като обгърнат от гъст и лепкав мрак. В един такъв ден, когато ми се искаше да вляза в морето без лодка, (макар, че не мога да плувам, но да я намеря с цената на всичко) , се разхожда по брега. Времето беше мрачно като мен самия, небето беше тежко и тъмно, надвиснало над бушуващото море. Тогава вълните изхвърлиха на брега жената, за която ти казах. Мислех, че е мъртва. Устните й бяха посинели, тялото й ледено, в косите й се бяха заплели водорасли... Вдигнах я на ръце и я сложих на пясъка. Точно се чудех какво да правя, когато започна да кашля и да плюе вода. Отдъхнах с облекчение и се зарадвах, че е жива. Когато се посъвзе, я попитах коя е и какво се е случило, но тя само се усмихна и вдигна рамене...
- Красива ли беше? - попита Катето.
- Ами... Незнам... Да... Може да се каже... Въпреки, че тогава, а и сега, баба ти беше в ума ми, и красотата и излъчването на други жени, колкото и да бяха силни, не можеха да изместят нейния образ от съзнанието и сърцето ми. Та... незнам... Може би беше красива... Незнам... Най- забележителното в нея, бяха очите й - красиви и загадъчни. На чийто поглед не можеш да издържиш дълго. И някак тъжни. Дори когато се смееше...
- И какво стана?- Катето прегърна спуканата топка и се взря с нетърпение в дядо си.
- Заведох я в къщи. Облече една моя риза и един панталон и се сви на матрака. Завих я с две одеала, защото трепереше. Помоли ме да я прегърна и почти веднага заспа. Чувствах се много странно. Все още ми беше някак пусто, но топлината й пробуждаше в мен живот. Някой имаше нужда от мен и аз, макар да не си давах сметка, имах нужда от някой. Когато се събуди, я чувствах вече близка. По много странен начин. Разхождаше се из дома ми и попиваше с лека усмивка всичко около себе си. Попитах я какво се е случило, а тя, все така усмихвайки се, каза, че е пътувала за някъде, но не помни какво е станало. Говореше много несвързано и трудно я разбирах, а понякога - изобщо. Беше странна и забавна едновременно. И небрежно нахална. Знаеш как ревниво пазя рисунките си. Тя ги разглеждаше така, сякаш чете вестник. Някои харесваше, други намираше за " апокалиптични"...- Зак се засмя - Много хареса тези с баба ти. Имаше нещо детинско в нея. Още си спомням възклицанията й. Тогава заговори за любовта и че тя е море, а ние сме кораби и брегове. Каза ми, че баба ти е красив кораб, а аз съм нейният бряг. Че малко хора отбелязват любовта си, но ние сме успели да я нарисуваме. Разказах й как съм изгубил баба ти и че вече не се надявам да я видя, но тя отказваше да приеме това. Уверяваше ме, че нашата любов е истинска и дар от Бога, че истинността такава любов винаги бива подлагана на изпитания, които да я докажат като такава, но която винаги оцелява въпреки всичко. Така било и нямало друг начин. Такива били вселенските закони. Изглеждаше толкова убедена в това, което казва, сакаш тя самата участваше в изковаването на тези закони. Много беше странна, наистина. Постоя няколко дни у дома. Ту се смееше, ту се натъжаваше... Често говореше много объркано, понякога се ядосваше, че не я разбирам. Почти постоянно ме наричаше " Дик", а когато я поправях и й казвах, че не се казвам Дик, а Зак, се натъжаваше и казваше : " Да...да... Ти не си Дик... а Зак..." Веднъж седнахме на плажа и тя каза : " Искаш ли да те нарисувам на пясъка? " Това беше друга особеност на странната й природа - не питаше защото иска разрешение за нещо, а под формата на въпрос правеше това, което си е наумила. Смееше се и рисуваше, акогато изтръска ръцете си от полепналият пясък, се усмихна мило и доволно и ме покани да видя " творението" й. Човекът, който беше " нарисувала", нямаше дори бегла прилика с мен. Честно казано, малко ме заболя и не пропуснах да я подразня, като й казах: " Това не съм аз. Нарисувала си някой друг. Аз съм по- млад и по- хубав. Този изглежда като сухар." Ако знаех, че ще я натъжа, нямаше да го кажа. Тя се загледа тъжно в грозната си рисунка и каза: " Хубав е. Но отгоре не се вижда... Аз не мога да рисувам... А и ти не можеш да виждаш под пясъка...". Попитах я това ли е Дик, а тя се усмихна и хукна по брега. На няколко пъти се прегръщахме и дори се целунахме. Но при всеки опит за по- продължителна целувка, аз сещах за баба ти, а тя за своя Дик и нищо не се получаваше. Една вечер, както си говорехме нещо, изведнъж скочи и се приближи до прозореца. Гледаше към морето и изглеждаше много развълнувана. Обърна се към мен и каза припряно: " Виж! Фарът свети! Фарът на моя бряг свети! Той ме чака... Трябва да тръгвам..." Бях смаян и объркан от поведението й, и докато се усетя, хукна към брега. Догоних я и я хванах за ръката, а тя се обърна, погали ме по лицето и много топло и нежно ми каза думи, които никога няма да забравя...
- Какво ти каза?- попита заинтригувана Катето.
- Ами... Да си призная честно, не ми се искаше да си тръгва. Макар, че я познавах отскоро, щеше да ми липсва. Помолих я да остане. Тогава, тя сложи ръка на сърцето ми и каза : " Помниш ли какво ти казах? Че любовта е море. Ти си успял да побереш морето в себе си. В него, величествено плува корабът, наречен " Екатерина". Не можеш да заличиш това море от картата на света и не бива да потапяш този кораб. Само с него можеш да плуваш и да достигате нови земи. Както и корабът ти в друго море винаги ще се чувства в чужди води. Преплувай морето в себе си и открий своята галера, или смирено изчакай сама да стигне до брега ти. Вярвай в това и не се отказвай! Който се откаже от мечтите и любовта си, умират две вселени... Не го допускай! Виждаш ли светещият фар?- протегна ръка и посочи навътре към морето.- Моят бряг ме очаква..." Преди да кажа каквото и да било, ме целуна и изчезна в морето. Стана толкова бързо. Гледах в посоката, която сочеше. Наистина светеше нещо, но там нямаше бряг. Или поне не толкова близо, че да се вижда. Дали наистина е било фар, дали с просто устроените си очи съм успял да преодолея разстоянието и да видя нейния бряг... Незнам...
- И видя ли я след това?- попита Катето, погълната от историята.
- Не... Или, ако съм я видял, не съм я познал...
- А баба? Как се върна баба?
Зак се засмя и я дръпна за плитката.
- Просто се върна... Не я питах нищо. Просто бях щастлив, че все пак се върна... Ей, госпожице, я виж колко стана часа! А и картината ми е готова.
Едва тогава Катето забеляза, че дядо й наистина беше завършил картината си. Под топлото и ведро небе, сред магично- сините вълни на морето, плуваше красива галера. Платната й- снежно бели и величествени, пореха въздуха, а на мачтата се вееше ярко червен флаг, на който със стилизиран шрифт бе изписано: " Зак".
- Уау! Много е красива!- Катето се приближи до дядо си и го прегърна.
- Знаеш ли...- каза тя - Мама казва, че ми пълниш главата с глупости, но аз много те обичам... И ти вярвам...
Зак се засмя и започна да събира боите си.
- Разбра ли сега какво е любовта?
- Да... - засмя се Катето и изтупа пясъка от панталоните си- Дълбока, солена, бурна, пълно е със звезди и акули и ... плува корабче...
Зак се засмя и я замери с пясък.
Когато се прибраха, от кухнята се чуваше тракане на чинии и миришеше нетърпеливо вкусно.
- Мммм... Мирише на палачинки с шунка и кашкавал...- каза Катето и изхлузи кецките си без да ги развързва.
- Айде бе! Прегладнях...Ако още малко се бяхте забавили, само щеше да ви мирише на палачинки...- обади се баба й от кухнята.
- Дядо нарисува любовта. - засмя се Катето и я целуна звучно по бузата - И най- красивата жена...
Баба й избърса ръцете си и повдигна вежди:
- Заинтригува ме... Я да видя!
- Клюкарка такава!- каза привидно възмутен дядо й и уж с неохота подаде картината на жена си.
Първото нещо, което привлече вниманието й, беше името на галерата. С контрастни букви, от външната страна на корпуса пишеше : " Екатерина"...