автор: Rhiannon

Това е един почти реален разказ за ирониите в живота, или ползата от това да си рокер. Това се отнася и за ползата от това да си готвач, каратист, банков чиновник и писател. Но нека оставим отговора за накрая и изводите на всеки, който слуша.
С Пепо Металиста сме приятели. Сдушихме се още първата седмица са като почнахме да учим в Механото – двамата бяхме единствените с металярски тениски на първия учебен ден, което беше индикатор за сродно мислене. Освен това, бяхме дошли в големия град от съседни по-малки градове. На втората седмица вече се замеряхме с кубинките по игрището, разменяхме си касети на „Сепултура” и седяхме на един чин. Оттогава датира и общата ни страст към моторите и прякора ми Киро Шматката – основния принос, за който има пак Пепо. Няма да ви разправям колко бира и водка сме изпили заедно, колко бой сме изяли от местните пичове, колко чужди гаджета сме забърсали (поради което сме яли и споменатия бой), как ходихме на уроци по китара и по цели нощи дрънкахме с китарите в моята квартира. В трети курс на техникума направихме група и карахме една „симсонка” – недвижима собственост на вуйчото на Пепо, която оправихме и която той ни подари.

Вече станаха дванайсе години от завършването на училище. Двамата записахме различни ВУЗ-ове, които не завършихме и се върнахме да работим в същия град. Продължихме да свирим вече в нова група, имахме истински мотори, които сменяхме през три месеца – пистарки, ендуро, чопъри, къртихме мацки всякакви – от крокодили до куклички и си живеехме славно. Сигурно си мислите, че сме едни прости пръчове, които не се къпят, по цял ден пият бира с мента и не са се влюбвали никога? Не, грешите – и двамата познахме любовта и разбитото сърце в следствие от нея и си обещахме никога да не си губим времето с такива глупости. И тъй си я карахме с тайфата, в клубове, по събори, по купони – пиячка, жени, мотори, яка музика, приятелски гастроли из страната и пак пиячка, жени, мотори и яка музика. Е, мина време и взе да ни омръзва. Тайфата взе да се разпада – кой се ожени, кой чака близнаци, кой замина за Канада. Междувременно, ние с Пепо направихме автосервиз. Печелехме доста прилично. Аз се запознах с едно девойче по нета, срещнахме се три пъти в Пловдив, водих я на два събора и след като една вечер ми се обади да ми каже подсмърчайки, че е бременна, аз реших да се оженим (и без това ми беше писнало от всичко и тайно копнеех да опитам от радостите на брака). Нашите бяха много щастливи, тъй като се бяха отчаяли, че ще вляза в пътя и ще дочакат внуче. Вдигнахме страшна сватба, женичката ми беше сладурана и аз си заживях щастливо. С Пепо пак си излизахме да се напиваме заедно, пак си работехме и си разменяхме дискове, само дето по жени не ходехме заедно. А Пепо си беше хубавец – имаше дълга коса и сини очи. Младите гаджета продължаваха да го гонят и той все ми викаше: „Що да се женя, брато? Глей кви цепелинчета щъкат по улиците, не ми требе вещица у дома! Кат почна да не моа да го вдигам, ше си взема некоя да ми пере и да ми шета, а аз ще си бъзикам мотора...”

Тъй, обаче от известно време, Пепо взе да ми се струва нещо странен. Почна да идва на работа точно в осем. Острига си косата, взе да чете некви книги през обедните почивки, вместо да пие бира и да зяпа ученичките и като стане шест часа бърза да си ходи. Брех, взех да си мисля че се дрогира! Една вечер, като си пиехме в клуба, набрах смелост и му забих въпроса право между очите:
- Кво стаа с тебе, ве пич?!
Пепо помълча, поглади бутилката на бирата и рече опустошено:
- Не знам, братче … Има една жена. Не я познавам. Преди два месеца, като си идвах на работа, завивам на ъгъла и тя пресича. Без малко да я блъсна! Таман да и река: „Мамка ти, овцо загубена, що не гледаш, ма?!” и тя ме погледна. Наведе се, вдигна чантата от земята вика: „Извинете!”. Набримчих мотора, псувам наум тее прости жени, а очите й пред мене. Такива очи не бех виждал, брато, меки и кафеви като кадифе! А жената не беше нищо особено. Сигурно е по-голяма от мене най-малко с две-три години. Боядисана в червено коса до раменете, леки бръчици около устните, големи сребърни халки на ушите, черно кожено яке, леко закръглена … Веднъж я бях видял да води едно момченце за ръка, то реве, тя го дърпа, па се обърна и му заши един шамар. Друг път, често я виждам да се прибира с две пълни торби към къщи. Един ден я виждам да чака на опашката на павилиона, спрях мотора и се наредих зад нея. Навеждам се леко да я помириша – мирише на сапун. Купува си два пакета „Виктори”, протяга ръце да вземе рестото, ръцете и красиви, с лакирани нокти и големи сребърни пръстени. Няма халка… И тъй, всяка сутрин бързам да я видя, преди да пресече, всяка вечер гледам да не я изпусна като си отива с торбите към къщи… Не знам кво ми става, брато. Вече нищо не ме кефи както преди. Ако не я видя поне веднъж през деня, цял ден ми е като в черна дупка. Мечтая си как ще я отвлека, ще я взема у дома, ще ми готви и ще ми бърка манджите с тея ми ти красиви тънки пръсти, ще ми се смее като камбанка, ще ми се кара и ще правим любов. Мисля си го тва преди да завия зад ъгъла, виждам я и ме полазва ток от стъпалото до чатала…

Слушах Пепо и не вярвах на ушите си …

П.С.: Мислите си, че това е една глупава, тривиална и нереална история? Ще видим... Внимавайте как пресичате улиците:)