автор: Ioni

В едно далечно царство живееше много богат цар. Той притежаваше земи, на които не знаеше къде е краят. В хазната си имаше толкова злато и скъпоценни камъни, че дори ковчежникът му, който беше много умен не можеше да ги преброи. Цяла армия от готвачи измисляше какви ли не незнайни ястия, за да задоволи вкуса му. Гвардия от изкусни шивачи се трудеше ден и нощ, за да впечатли капризния цар с нова дреха, изработена от най-фини материи. Но царят само накусваше гозбите и ги отпращаше. Оставяше се да го обличат в новите дрехи, но дори не ги поглеждаше. Непрекъснато беше оттегчен и нещастен. Дори придворните шутове и артисти, които се надпреварваха да го развеселят, не успяваха.
Един ден царят се показа на прозореца, за да види как живее народът му и да се поразсее. На пазара бяха наредени сергии с всякакви стоки. Търговците подвикваха и със силен глас хвалеха това, което предлагат. Дами с прически високи като кули обикаляха и разглеждаха с лакомо любопитство чуждестранните стоки. Площадът гъмжеше от хора.
Но царят забеляза, че всички се трупат на едно място. Тълпата се увеличаваше, а площадът затихваше. Накрая и търговците зарязаха сергиите си и се присъединиха към останалите. Това се стори на царя много странно. Той не можеше да види какво има там и защо всички стоят и мълчат. За първи път оттегченият цар изгаряше от любопитство. Той повика един придворен и го изпрати да разбере защо хората са се натрупали на това място.
Придворният скоро се върна и съобщи на своя господар, че на площада седи някакво дрипаво момче и разказва някакви измишльотини, а всички го слушат сякаш са си изгубили ума и му оставят по някоя пара или плод.
Заинтригуван, царят заповяда на слугата да доведе момчето при него.
Людете бяха много недоволни, че придворният отведе момчето, но никой не посмя да протестира срещу царската заповед.
Така бедното дете се озова в двореца пред самия цар. То се усмихваше и разглеждаше всичко с любопитство. Царят също го гледаше и се чудеше защо това дрипаво малко същество изглежда така щастливо и на какво се усмихва.
Тогава царят пожела да научи какво разказва момчето, та всички се събират около него на площада.
- Приказки -отвърна детето.
- Приказки ли? - учуди се царят - Какво е това?
Момчето се учуди на свой ред и попита:
- Искате ли да Ви разкажа една приказка, Ваше Височество?
Царят само кимна.
Детето започна. То разказваше история след история - за звездите и луната, за горски феи и добри духове, за летящи коне и рицари, побеждаващи триглави лами.
Царят слушаше прехласнат и седеше с отворена уста. Досега не бе чувал толкова интересни истории.
Когато момчето изморено спря, царят с грейнало лице го попита откъде научава тези приказки. Детето отвърна, че си ги измисля само през дългите нощи, докато заспи или през деня, докато събира дърва в гората. Още по-учуден, царят го запита къде живее. Малкият разказвач обясни, че живее в една дървена къщурка накрая на гората.
Царят, който много бе харесал приказките и за първи път бе усетил радост в сърцето си, покани момчето да остане да живее в двореца и всеки ден да му разказва приказки. Обеща му собствена стая, меко легло с балдахин и дори придворен слуга, който да е на негово разположение.
Но момчето учтиво отказа. То обясни на царя, че най-мекото легло за него е горският мъх, че никой балдахин, колкото и красив да е той, не може да замени гледката на нощното небе, обсипано с безброй приказни звезди. И най-накрая то каза, че затворено в двореца, ще се чувства като птица в скъпа клетка и както секва песента на пленената птица, така сигурно и неговите приказки ще се свършат.
Тогава царят го дари щедро и го пусна да си ходи, само го помоли да идва всеки ден на площада и да разказва своите приказки.
От този ден насетне момчето идваше на пазара и разказваше историите си, а до него сядаше да слуша и самият цар. С тях винаги имаше и един учен писар, на който царят беше наредил да записва приказките разказани от малкото момче. Когато то свършваше поредната история, царят, който бе много променен, раздаваше на всички по една пара и се прибираше щастлив в двореца.
А историите, записани от неговия писар, той предаде на своя наследник като най-ценното нещо в царството му. Така те се предават и до днес. Никой не знае името на малкия разказвач измислил чудните приказки, но и до днес всеки, който отвори страниците на златната книга с приказки, става по-добър и щастлив.