автор: Freya

Във мене няма никаква мъжественост,
не съм Атина с ризница и меч
и плача пак по цъфналите кестени,
по тебе плача - много си далече,
и всяка друга мъничка причина
до сълзи и до кръв във мене дращи.
По нищо не приличам на богиня –
косите ми не са така искрящи,
и волята ми не е от желязо.
По женски се страхувам и треперя
и със страха си зная, че белязах
лицата на хилядата Венери,
които се родиха вчера в мене,
когато ти за пръв път ме докосна,
а после почерняха, ужасени,
когато подир тебе тръгнах боса –
на стъпките ти някак се порязах
и пак като момиче се разхълцах,
и молих се (но късно ли го казах?)
да ме опазиш от тъмно и от вълци,
защото в мене като спомен вият
под светещо кълбо на стара рана
и в тебе само мога да се скрия.

От мене само земното остана –
и мога да се давя във смиреност
по женски мога да съм всеотдайна,
и мога всичко да плета във мене
и всичките ми болки да са тайни,
но пак па женски искам малко нежност,
защото се разплитам...и увяхвам
и щом от мен остане прах и прежда,
ще видиш как, по женски, твоя бях.