автор: Rhiannon

Здравей, мамо!

Обаждам ти се да ти разкажа за Санта Барбара. Защо по това никое време ли? Защото сега ми дойдоха мислите, а те са много бързи и ако не ги изкажа, ще избягат. Трудно бих ги стигнала - може би ще успея да откъсна нечие пъстро крайче на рокличка и това ще ми остане.
Санта Барбара няма нищо общо. Тя е просто една дървена статуя с меч в едната ръка, чаша в другата, опряна кула в краката и гледа надолу. Това ми харесва в нея, че гледа надолу, въпреки че има корона на главата.

Историческите сведения за нея са, че заради християнската си вяра е била убита от езическият си римски баща. За майката нищо не се казва. Предполагам, че е била скромна римска домакиня, която е погълнала отровата, както може би е преглъщала жалкия си живот. Може би така й се пада, защото не е имала доблестта да защити живота на детето си. И историята я е подминала с презрение, защото за да влезеш в нея трябва да си или много добър, или много лош. Или да обичаш силно, или да мразиш унищожително. Само се питам, защо никой не се е сетил да попита бедната женица, когато мълчаливо е наблюдавала играта на домашните котки за какво си мисли? Защо пък да е длъжна да избира между доброто и злото, между дъщерята и съпруга си? Не можеше ли някой от тях двамата да я избере? Може би прекалено много е обичала и двамата и ги е оставила да следват сърцата си ... далече от нея.

Знаеш ли, мамо, все си мисля, че Царството Божие е като лотосите - да задържаш главата си над водата и да отваряш цветовете си при изгрева и да ги затваряш при залеза на слънцето. Да не мислиш за това, което се случва във водата, за чудовищните риби, които могат да изгризат стъблото ти... Да вярваш, че слънцето утре ще изгрее отново.

Спомням си думите на любимата ми учителка по английски, когато с рев и сополи й казах, че ще се явявам на поправителен, докато не ми пишат шестица: "Защо толкова се страхуваш от тая златна среда? Ти не знаеш, колко си щастлива!"

Сега се сещам, мамо. Знаеш ли, кое ще си спомням за теб, когато си отидеш от тоя свят? Оная разходка по Великден в турската махала - когато искаше да влезеш в Джамията и не те пуснаха. И колко весела беше и жива тогава! И Фолклорния фестивал това лято - когато гледахме танцьорите от различните държави. Беше като приказка, особено грузинците -м омичетата ходеха горди като принцеси като по вода, а младежите играеха танца на мечовете. Ами украинците? Колко хумор и веселие имаше в казачока! Или турските ярки дрехи и палави усмивки. И русите немци с романтични и нежни народни танци, които винаги прегръщат девойките една педя над кръста. А ти беше премръзнала, но не стана от скамейките. Ходих си два пъти до нас да ти вземам връхни дрехи, бих отишла и трети път, ако ти трябваше нещо друго.

Ей тия неща са най-важните, мамо. Няма значение, колко пари сме загубили. Нямат значение несполуките в личния живот. Важно е да държиш главата си над водата и да се усмихваш на слънцето. Защото можеше и да няма Слънце. Можеше и въобще да не сме се родили на този прекрасен свят. Можеше и да не ме наричаш наивна и глупава за това, че обичам всичките си приятели, такива каквито са. Можеше и не се събираме всяка седмица "в тоя изпаднал ресторант, имам чувството че съм някъде накрая на света", да не си спомняме миналите дни с носталгия и да си мислим колко сме се провалили в живота... и въпреки всичко да си мечтаем пак да дойде сряда и да се смеем.

Защо пък да избереш да се провалиш да не е равносилно на това да избереш да спечелиш? Защо провалът ти да не те радва толкова, колкото и победата? Не може ли да не се тръшкаме за несподелената си любов, за провалената си кариера, за болките в бъбреците и децата-наркомани? Или да става въпрос за тях, ама ей така, между другото ...