автор: jonkata

Джоди е разтревожена. Баба й е изчезнала. Липсва чeталото за
I клас, въдицата на Дядо Драго и голямото хвърчило на цветни муцунки

– Ако търсиш баба си, напразно си губиш времето, защото тя излезе преди повече от час – авторитетно каза Дядо Драго.
– Моята баба? И то без да ми е приготвила закуската? Не може да бъде, дядо. Нещо не е наред – почти проплака Джоди.
– Напротив! И аз, и баба ти смятаме, че щом си достатъчно голяма, за да напуснеш училище, можеш и сама да се грижиш за себе си – “успокои” я дядо й.
– Дядо, не ставай смешен. И ти си прихванал от бабините заяждни реплики – запротестира момиченцето.
– Слушай, Джоди, я отвори шкафа и виж какво може да се намери за закуска. Сложи масата и да седнем да похапнем Пък аз после ще ти разкажа, каквото зная за бабините ти приключения във Вълшебната река – с присъщия си благ глас каза Дядо Драго все си гледа благо.
– Знаех си, деденце. С мъжете винаги е по-лесно да се разбереш – възторжено отвърна Джоди.
– Само че защо, след като е така, неразбраните жени се грижат повече за децата отколкото разбраните мъже?
– Не ни е лесно на нас мъжете – отговори дядото. – Като сме разбрани, за всичко нас търсят. И кога да ти остане време да се занимаваш с деца?
– Да бе! За всичко вас търсят. Оправдание, че все нямате време за децата – почти под нос промрънка Джоди.
– Та в подножието на хълма тече една вълшебна река. От години хората я наричат така, защото в нея плуват какви ли не неща. Тази година например вместо риби плуват думи и числа – започва разказа си дядо Драго.
– А вместо вода какво плува във вашата вълшебна река, а? На кой ги разправяш тия? Не ти вярвам на нито една дума! – каза Джоди, стана сърдита от масата и излезе навън.
На дядо й не му трябваше повече - той разбра, че внучка му вече тича към реката, за да провери тъкмо защото не вярва нито дума. Пък и като избяга обидена, кой ще й търси сметка, защо не си е разтребила масата.
Малкото момиченце тичаше нагоре – надолу по брега и викаше баба си, но напразно. От баба й нямаше следа. Джоди седна на един голям камък, надвиснал над реката, и се вторачи във водата и подскачащите в нея неща.
– Е-е-хо, Джоди, мен ли чакаш? – долетя незнайно откъде гласът на Баба Ези.
Джоди се заоглежда още по-разтревожено, но баба й не се показваше отникъде.
А за нищо на света не би й хрумнало да погледне нагоре.
– Идвам моето момиченце, ей сегичка. Ако погледнеш нагоре, ще ме видиш как се приземявам – каза летящата баба.
Джоди вдигна поглед и остана така със зяпнала уста.
Баба Ези се приземи плавно, с добре отмерени движения почти до камъка, на който седеше внучката й, и чевръсто събра въжето на хвърчилото. Не захвана веднага разговор, за да даде време на Джоди да се съвземе.
След дълга пауза, момиченцето не попита онова, което искаше да знае, а тъкмо това, което не искаше да знае.
– Бабо, не смяташ ли, че на твоята възраст не е много сериозно да летиш с хвърчило?
– Не само че е сериозно и не ми пречи на възрастта, ами е единственият начин да преминеш на другия бряг на реката и да се върнеш обратно. Особено обратно.
– Защо натъртваш на “особено обратно”? - напълно недоумяващо попита Джоди.
– Много просто. Ако нямам хвърчило, няма да ходя на другия бряг на реката. Но след като имам и се окажа там, а по някаква причина то откаже да лети, тогава ще трябва да остана завинаги от другата страна, където плуват само числа. Ето това ми се струва страшно.
Думите са от тази страна. А без буквите и думите е много скучно.
– Плуват какво? - вече попита каквото искаше Джоди.
– Ако се опитваш да разбереш, нищо няма да се получи, но ако ми повярваш, ще падне страшна веселба и всички естествено неприемливи неща ще си отидат по техните естествено приемливи места.
– А ако не ти повярвам, по чии места ще си отидат всички естествено неприемливи неща? – с колебание в гласа попита Джади.
– Сигурно в Страната на забравените – отвърна някак тъжно и вяло бабата, но съвсем скоро се оживи и поде. – Ти нали няма да позволиш на неразказаните и непрочетените приказки да отидат в Страната на забравените само защото не искаш да им повярваш.
– Не, няма. Но ти ми обещай, че няма да завърташ думите, както си искаш, и с това да ме объркваш – възбодричко, каза Джоди. – И ще започнеш веднага да разказваш. Бабо, в Страната на забравените само забравени приказки ли има?
– Не зная. Ако срещнем някой, който се връща от там, сигурно ще ни отговори на този въпрос, но къде е този някой? – започна да разказва бабата.
– Това лято в реката плуваше всякакъв зарзават. И ако на някого му бяха изгорели чушките, идваше на реката и си ловеше. Ние с дядо ти например не можахме да произведем корнишони и наловихме немалко краставички дори за вашите буркани. Но за всеобща изненада на 15 септември зарзаватчийницата пресъхна. Не мога да ти опиша колко неприятно изненадани бяха всички баби и майки. Та повечето от тях докато повярват и дойдат да си наловят туй-онуй, то свърши. Но за моя приятна изненада заплуваха думи и числа. От тогава насам всеки ден идвам тук, ловя си думички, редя ги в изречения, изреченията в приказки и … ох, какъв забавен живот.
– Бабо-о, ами животните пият ли вода от тази река? – плахо попита Джоди.
– Пият, ами, защо да не пият – отговори бабата и на свой ред зададе въпрос. – Ти как мислиш, защо моите питомци в двора приказват като хора, а? Те първи усетиха полъха на промяната. Та аз от кого научих? От тях, разбира се.
– А-ха-а, затова значи всички вие разправяте подобни небивалици – клатейки глава, разсъждаваше на глас момиченцето. Ето откъде ви идват приказките. Браво бе, аз пък си мислех, че се трудите да четете. А вие? Готованковци. Вълшебната рекичка се мъчи да съчинява, да пише, да ги печати на вълшебната си речна машина, а вие си ги получавате наготово.
– Прекаляваш с нападките, Джоди. Не си справедлива с нас. Да прочетеш готово написана приказка в книга, си е фасулска работа в сравнение с нашия труд. Ние ловим думите. След това ги подреждаме така, че да се получи смислено изречение. И едва тогава редим изреченията по такъв начин, че да се получи увлекателна приказка. Та това си е направо авторство – обясни Баба Ези.
– Прощавай, бабо. Мисля, че започвам да разбирам. Ти и твоите любимци сте си истински писатели. Реката само ви дава думите – извини се Джоди. -Сега разбирам защо ти е притрябвало четалото за първи клас и дядовата въдица.
– Колко си ми умничка! Знаех си, че ще ме разбереш и ще ми помогнеш да ловим думи заедно – радостно възкликна бабата.
– А не! Да си ги нямаме такива! Това си е чисто училище. Няма да ме преметнеш – сопна се Джоди.
– Добре. Няма да си ги имаме такива. Това няма да си бъде “чисто училище” – съгласи се баба й.
– Какво? Ти се съгласи толкова бързо с мен! Тук има капан. Къде е капанът? – попита Джоди.
– Тук няма капан. Капанът е в реката. А в капана са заключени всички приказки. И аз няма да се тормозя да ловя думи, и да съчинявам, и животните ще престанат да говорят, и всичко ще си е постарому. Значи - без приказки – каза баба Ези.
– Как така без приказки? Това е невъзможно. Ако няма приказки, децата няма да пораснат и ще се случат още какви ли не бъркотии – запротестира момиченцето.
– Напротив. Ще растат всички деца, които не могат още да четат, защото ще им четат възрастните. Ще растат и тези деца, които могат да четат и ще ги четат. Може би ще е затруднен растежът на онези, които могат, но не искат да четат – отвърна баба й.
– Дадено! Спечели! А сега по-бързо ми показвай как се ловят думи, че вече ми доскуча – каза Джоди.
Излишно е да ви казвам с какъв ентусиазъм се заловиха за работа баба и внучка. И какво веселие падна. Да им завидиш и на теб да ти се прииска да прочетеш, и другата приказка, за да разбереш какво стана по-нататък.