автор: sol_lam

Като пламък на свещ догаряща
протягаш дълга ръка боязлива
и се стапяш в косата ми пареща.
Да забравим нощта мъглива.

Да затворим уморените двери
на душите си, вече разхлопани;
да не пускаме страшни и черни
сенки нагло да смучат живота ни.

Да притворим очи и да спим,
един до друг, тихо, по детски.
Нека с устните да мълчим,
да не сипем обиди резки.

А когато се вдигне мъглата
и старите панти проскърцат,
пак да скочим във тъмнината,
за да ни мачкат и кълцат.