автор: fightingone

Бях стръмен и студен, бях мост, надвесен бях над пропаст, тук бяха вкопани пръстите на краката ми, там ръцете, здраво бях стиснал рохкавата глина.
Полите на дрехата ми се развяваха към двете ми страни. В дълбокото бучеше леденият поток с пъстървите. Нямаше турист, който да се излъже да дойде в тази непроходима урва, мостът все още не беше отбелязан на картите. И аз лежах и чаках; трябваше да чакам; без да се сгромоляса никой веднъж построен мост не може да спре да съществува като мост. Една вечер, не помня първата ли беше, хилядната ли, мислите ми се въртяха диво и все в кръг – една лятна вечер, все по-тъмно бучеше потокът, чух човешки стъпки. Към мен, към мен. Изтегни се, мост, застани здраво, греда без корен, задръж доверения на Теб, изравни незабелязано несигурните му стъпки, олюлее ли се, обаче, покажи се и като планински Бог го изхвърли на брега. Той дойде, почукваше с железния връх на тоягата си по мен, после повдигна с нея полите на дрехата ми и ги подреди върху мен, прокара острието през гъстите ми коси и го остави там задълго, вероятно загледан далеч напред. И тогава – тъкмо се бях размечтал как го прехвърлям през баири и долини – той скочи с два крака в средата на тялото ми. Превих се в дива болка, абсолютно неведущ. Кой беше този? Дете? Гимнастик? Авантюрист? Самоубиец? Прелъстител? Унищожител? И аз се обърнах да видя кой е той. Един мост се обръща! Едва се бях обърнал, когато вече се сгромолясвах, сривах се и бях разкъсан, бях прободен от острите камъни, които винаги ме бяха гледали така миролюбиво от дивата река долу.