автор: radi_radev19441944

Не успях да го заловя това копеле. Има кучешки нюх и малко преди да му щракна белезниците той вече бе изчезнал. От много време го дебна край училищата и дискотеките , където продава дрога на децата , но все ми се изплъзва. Хитър е като лисица и бяга като заек, сякаш потъва в дън земя. Миналата година случайно го заловихме с няколко дози , които се опитваше да пласира в една дискотека , но още на другия ден прокурорът го освободи под коварния предлог , че дрогата била за лична консумация, че нямало достатъчно доказателства и т.н.; какви по- явни доказателства от това искат , аз хич не мога да проумея и ми е писнало да се разправям . Нарушавали сме правата на човека , не било хуманно- айде холан.
Чак когато на следващия ден едно момче умря от свръхдоза , тогава се разтърчаха да го търсят и пуснаха заповед за арестуване , ама ядец! Беше вече се покрил - късно е , чадо…
А онова леке - прокурорът - наскоро след случая започна да си строи вила над Марково ; е това вече е много хуманно. Асъл той е за трепане.
Обикалям като шантав всички свърталища - барове , дискотеки, бинго- зали , хазартни клубове , цигански бардаци , ровя из клоаките на интернет, но никъде не се натъквам на надеждна информация . Заловихме само няколко дребни риби , които продаваха цигари и алкохол на малолетни копелдаци и толкова.
Възможно беше да си е променил името , дори- физиономията - какво ли не правят тези пластични хирурзи- възможно е да се разхожда спокойно под носа ми и аз да му се усмихвам доброжелателно ; няма да се очудя , ако го назначат някой ден за началник на полицията и да ми се наложи да му рапортувам - колко му е.
Ровех по таваните и мазетата на хотелите и публичните домове , надничах под леглата , разхвърлях бельото за пране и кондомите на проститутките , парцалите на манекените и циркаджиите , млатех с един гумен топуз сводниците и наркоманите по тиквите , изнудвах собствениците ,стрелях в тавана на кръчмата като пиян каубой, но нищо- резултатът бе нулев. Само като ме мернеха от далеч да се задавам по улицата и цялата пасмина се разбягваше като подплашени хлебарки. Съществуваше нещо като безжичен телефон и информацията за мен пристигаше много преди мен. Два пъти ми стреляха и единия път ме улучиха , но прескочих трапа и танцуващите ангели от реанимацията се оказаха дяволи.
Откривах пияници и наркомани , въргалящи се в собствените си лайна ; откривах оргии и масови съвокупления между представители на парцаливата измет сред руитите на рушащи се сгради : цигани , клошари , гейове, мъжки и женски отрепки , аутсайдери от кол и въже - пияни, надрусани , мърляви , гадни… Всички присъствуваха на собственото си умиране , само той липсваше. Липсваше и информация за него.
Заядох се с този случай и ще го довърша.
За малко щях да го довърша , но котка ли ми мина път , с циганка ли бях спал - нещо се случи и пак се разминах с отпуската.
Щях да го хвана като питомен заек. Набарах го в един склад за вторични суровини , където разпределяше дрогата между пласьорите - беше се издигнал в иерархията на престъпниците и сега прибираше парсата. Промъкнах се тихо с насочен пистолет и тъкмо да изскоча от прикритието, за да ги арестувам , прозвуча изстрел. Само един , но достатъчен.
Онзи се хвана за главата , след което се свлече на земята и пририта. Другите копелета моментално изчезнаха ,а стрелецът никакъв не се видя .
Приближих се и го разпознах веднага , въпреки козметичните намеси . Няма съмнение- беше моят човек , само че доста мъртъв. В черепа му зееше сериозна дупка и погледът му бе насочен към райските селения.
…Ами какво да правя , оставих грешната му душа под юрисдикцията на Свети Петър и се обадих по телефона в полицията да дойде екипът от отдел "убийства", за да се занимават с разследването и да си приберат трупа в моргата .
Моята работа беше до тук. Някой друг я свърши вместо мене , и я свърши по своеобразен начин , но станалото -станало. Откровено казано , това копеле си заслужаваше куршума и си го получи , но не от когото трябва , а кой знае - може би - точно от когото трябва.
Изчаках екипа от ченгета и моргаджии, дадох показания и си вдигнах чуковете . Мислех , че съм се оттървал от случая и ще ме пуснат в отпуска , че не бях я ползувал от по- лани , но не би. Още на другия ден ме привика шефът и ми обясни , че от отдел " убийства " имали затруднения по издирването на стрелеца , та трябвало и аз да се включа . Този бил вече трети разстрелян наркобос , което било обезспокоително и пр. и пр. Очевидно държавата се нуждае от квалифицирани наркобосове, поради което трябва да си ги пазим и охраняваме.
Приех нареждането с огромно неудоволствие. Право да си кажа , съгласно закона , проумявам защо трябва да да се търси стрелеца , но съгласно морала не проумявам. Очевидно между закона и морала има съществени различия, които аз като нормално тъпо ченге не възприемам. На мнение съм , че изродите , дето тровят децата на България - щото много има кой да ги ражда- трябва да се ликвидират без остатък или поне да се оставят сами да вършат тая работа вместо да ходим да ги охраняваме. Не било хуманно…
Но понеже съм тъпо ченге , възприемам зарибяването на едно дете с наркотик като обикновено убийство. Давайки му наркотик , ти просто го убиваш. Бавно , но сигурно. Убийство в духовен и във физически смисъл. Убийство на дете.
И съобразно разбиранията ми на тъпо ченге , аз считам , че убиецът направо трябва да бъде ликвидиран. От раз…
Такова е моето верою , такива са моите принципи…
Няма съд , няма прокурор , няма защита , няма декларации за правата на човека.
Този ли ? Кой е той - убиец на дете?..
Достатъчно . Дум в тиквата и толкова…
Не било хуманно . Ами хуманно ли е да се тровят деца?
Заех се с работата без желание. Почти знаех за какво става въпрос. Другите хукнаха да търсят стрелеца при конкурентните банди , понеже съобразно наставленията на Бъкси Сийгъл , бандитите се убивали само по между си , а аз без да подценявам Бъкси ,поех в обратна посока - към болниците и гробищата, където преобладаваха потърпевшите. Изрових достатъчно информация. Напоследък бяха починали няколко деца от свръхдози , а други реанимираха по болничните заведения. Освен това няколко души бяха закупили оръжие от оръжейните магазини ; проверих това , но имената не съответствуваха . Нямаше нито един от притежателите ,свързан по някакъв начин с проблема на наркоманите. По вероятно се касаеше за нерегистрирано оръжие или за неточна информация. Въпросното оръжие явно беше с оптически мерник ,а стрелецът умееше да борави с него. Проверих между другото по стрелбищата , но предварително знаех , че човекът не е там. Нямаше го и между военните . Между полицаите изобщо не проверявах- знаех ,че е безнадеждно.
Направо се насочих към гробищата с наличната информация за починали наркомани. Обикалях като въртоглав няколко дена и колкото повече обикалях , толкова повече се ядосвах на себе си. На един гроб видях младо момиче , което плачеше и едно момче , което се усмихваше от фотографията на камъка. Не , не беше това . Случаят е по- особен . Нямаше как това нежно създание да вдигне пушката , да се прицели хладнокръвно в друг човек и да дръпне спусъка. Не беше възможно.
От ченгето се изисква да бъде и малко психолог. Отидох на съседния гроб и го погледнах от близо. Едно , разплакано момиче - нищо повече .
Продължих нататък На следващия ден имаше посетител на друг подобен гроб.
Майката . Цялата в черно . Тя хлипаше протяжно и подреждаше цветята.
Изобщо не се спрях при нея . Нямаше никакъв смисъл. Подминах нататък , но тогава тя ме застигна и ми поднесе някакви сладкиши за "бог да прости".
- Вземете , господине! Това е за детето ми .
Изказах съболезнования и побързах да се махна . Не мога да понасям разплакани майки . Виждал съм трупове , виждал съм разкъсани тела , виждал съм обезобразени лица , ослепени , осакатени , агонизиращи ; свикнал съм с всичко , понасям всичко , но разплакана майка не понасям . Разплаквам се и аз.
Избягах и се скрих , за да не видят сълзите ми и продължих издирването.
Постепенно отпаднаха и другите възможности . Това са все нещастни хора - съсипани , изтормозени , страдащи. Имаше стари хора , млади хора - те всички страдаха за своите умъртвени деца и внуци. Почти цяла седмица обикалях без резултат , но кой знае защо бях сигурен , че съм на прав път.
Когато попаднах на онзи , веднага разбрах , че е той. Това се случи привечер по задушница .
Хората се бяха разотишли и гробищата пустееха . Виждаха се само тук-там пламъчета от недоизгорели свещи и бездомни кучета , скитащи между гробовете .
Той седеше прав пред гроба на детето си - едно прекрасно момиче на около осемнадесет години - и не плачеше. Познах го - мъж на средна възраст - сериозен и замислен . Лицето му бе застинало в неподвижна маска , а погледът - отправен към фотографията на камъка- изпълнен с любов и някаква мрачна решителност. Той сякаш даваше клетва. Отчаянието и болката бяха отстъпили място на една концентрирана мисъл - също така мрачна и непреклонна.
Разбира се не бях го виждал , но го познах. Нямаше съмнение- същият.
Той също ме позна. Вероятно ме беше виждал и преди , но сега ме позна окончателно. В лицето му се мярна студена ненавист.
И двамата едновременно посегнахме за оръжието , но той ме изпревари . Още преди да извадя пистолета от калъфа , видях насочена към себе си си снайперовата пушка. Веднага си изясних , че е същата , която бе пробила дупка в черепа на онзи. Нямаше смисъл да вадя пистолета и се отказах. Всички преимущества бяха на негова страна . Почти една минута се гледахме изучаващо . Диалогът се състоя без да се произнесе нито дума. Аз го разбрах , а вероятно и той ме разбра.
Колкото и да е странно , никак не се изплаших от това насочено срещу мен оръжие. Въпреки мрачината в погледа на този човек и въпреки славата му , не го разпознавах като убиец. Нещо налудничаво се мяркаше в очите му и нещо много болезнено , но това не бяха очи на престъпник. Виждах го по- скоро като жертва.
Това , което се случи впоследствие никак не ме изненада. По каменното му лице внезапно преминаха тръпки , той сякаш се размекна , фигурата му се сгърчи, маската падна ,очите му се препълниха ,чуха се хрипове; после захвърли пушката в краката ми , обърна се и прегърна надгробния камък , а раменете му се разтресоха неудържимо.
Позната история . Много ми е ясна. Вече споменах , че не понасям разплакани майки , но явно не мога да понасям и разплакани бащи. Ще трябва да се преквалифицирам.
Прибрах пушката и си тръгнах . След което много внимателно изчистих всички отпечатъци и я предадох в полицията . На следователя обясних , че съм я намерил близо до склада за вторични суровини , където бе станало произшествието.

Р.