автор: obgru6tane

А всъщност беше тихо. Вътре в нея. Много тихо… Тихо, както тих бе залезът, тук тя имаше много време, за да го наблюдава, както никога не ставаше, докато беше сама или щастлива. А с него идваше покоя от поредния зноен летен ден, покоя от синьото на небето, отдавна уморило всяка свежест в слънцето си.
Но със залеза не настъпи веднага вечерната прохлада, дали въздухът все още ревниво си я пазеше в себе си, дали пък никога нямаше да даде покоя, който като че и щурците отвън под терасата очакваха, за да се обадят…
Сякаш от много време седеше така, с тихо възхищение от розовината на облачетата, че дори и с лека досада, никога не бе мислила, че толкова време минава, докато жълтото, ослепителното, се скрие от хоризонта. От вцепенението й, което и без друго почти донасяше скука вече, я измъкна нечий смях. Почти красив смях, почти женствен…Смехът на Другата. Смехът на една щастлива жена. И ето че цялата тишина се изпари в миг, ето че отново чуваше музиката, крясъците, глъчката, до преди малко не същесвтуващи. Но пак не бяха достатъчно силни, за да заглушат щастието на… Онази. Онази, която сигурно сега танцуваше, прилепена до него, обгърнала го, превзела го, имаща го. Обхвана главата си с ръце, отчаяна от собсвтените си мисли, отчаяна от женската си ненавист към Съперницата, (колко грозно звучеше тази дума по дяволите!) тя влезе в стаяата. И танцува. И забрави. Забрави онзи път, когато той я докосваше и тя му отговаряше. Когато светът бе техен за цяла една нощ - токлова много време бе това, колкото никой друг не би си представил. Забрави? Не, още помнеше погледа му, още помнеше вкуса му, онази нощ нямаше да напусне мислите й. Тогава, когато като че частица от нея остана в онази стая, в онази почивна станция, там където той безгласно отказа да я прибере за себе си и я остави безпризорна, частицата, частицата от същесвтото й, там, на същите чаршафи, които още миришеха на фантазийте им. Тя не вярваше, че всико е било игра. То не беше - беше танц, танц, които всички други не познаваха, танц за избраници, танц, след който той все пак не остана… Но ето я сега, танцуваща отново, надживяла спомена, надживяла празнината в себе си, надживяла това, което бе дала и не бе прието. Надживяла - нищо. Но все пак танцуваща. В една с тая с онази, Другата, в една стая с него, защото да, те бяха там, някъде близо до нея, но тя не ги виждаше, не ги чуваше, само онзи смях, смехът на Щастливата, долитеше до нея за картко, после отново се губеше в глъчката, а всъщност в тишината, тишината, оглушителната, самотната, безпътната… Тишината.
Тази вечер бе първият път, когато тя бе стояла сама на терасата, а той не бе дошъл.Това бе първият път, началото на самотата им, задушна като отминалия зноен ден, безнадеждна като следващия. Тя можеше вече да тръгва, да седи на лепнещата седалка в трамвая, да бъде сама с мислите и въпросите в галавата си, въпроси, които имаха твърде тежки отговори, за да бъдат дадени. Но не, ето че оставаше, ето че търсеше да напълни чашата си отново, във война със страховете си, във война с ревността си, във война със себе си.
Когато умората за миг накара тялото и да се отпусне на канапето, погледите им се засякоха. За първи път. Тази вечер. За първи път. В този новосъздаден хаос от чувтсва. За пъври път… До него Другата отново се смееше. А той… Я гледаше. Там, в навалицата от познати и непознати, в алкохолната самота на всички присъстващи, в глъчката и бучащата музика… В тишината. Гледаше я. Без да откъсва погледа си, без тя самата да е в състояние да се скрие от него. Без желанието да го стори.
Гледаха се.
Безкраен миг, миг само техен, миг, в който в нея нещо се случваше, без да съзнава точно какво. Усети топлина в слабините си, усети как тя се разлива в нея, как като мастилено петно попива в съществото й, навяваща смътни спомени от нещо, което никога не бе се случвало преди или пък да се бе случвало…Не повече от веднъж, каза глас в главата й, а бе така познато, близко, истинско. Дишането й се ускори, видя как едва-едва пръстите му потрепват, и цялата й кожа потръпна от невидимия допир на ръката, която сега бе на метър и половина от нея. Той не спираше да я гледа. Без да помръдва, сякаш със стремежа да не пропусне нито един нюанс в погледа й, нито едно премигване. Седеше си там, неподвижен, вглъбен, във нея вглъбен, а тя го виждаше как я докосва, как целува кожата й несъзнателно и едва доловимо… Като че и той дишаше очестено, като че и пулсът му се забързваше, тя го чувстваше. Чувстваше тялото му върху своето, пак в оная стая, в някоя подобна й или пък съвсем различна, просто там… Където всички други не бяха, и нявярно никога нямаше да бъдат. Телата им се докосваха без думи, без движения, без реален контакт. Някъде в друг един свят, който познаваха и двамата. Тя усещаше топлината му, той отгатваше желанията й, усещаха се, имаха се, безмълвно, бездиханно, с погледи и в тишина, в друго измерение, което нямаше общо с масата, която делеше телата им, с момичето до него, с всички други в стаята, с шума или страховете им. Тя пое въздух дълбоко и изведнъж, причерня й за секунди, и без да притваря очи прие с цялото си същесвто тръпката, която се плъзна светкавично по бедрата й, и достигна всяка частица от нея. И за миг бе безтегловност. А след още миг бе шум, бе глъчка, и имаше хора, музика, Друга една до него и маса, която ги делеше. Той, отпунат, се облегна с лакти на колената си. Вече не виждаше очите му, но като че знаеше какви ще бъдат сега, като че ги бе виждала и преди такива, така, както й бе познато изражението му, когато тя тръпнеше в тихото си удоволсвие.
Последен поглед и някой застана между тях, после настана хаос, на фона на за малко дошлия на мястото си вътрешен покой на двама души.
Малко по-късно тя си тръгна, не защото Щастливката се увиваше около врата му и го целуваше с неприкрито желание. Тя самата също го бе правила. Десетки, стотици пъти. Бе го доксвала и целувала толкова много в мислте си, че вече познаваше реакцийте на тялото му до съвършенсвто, познаваше и властваше над желанията му - познаваше него. Също както той познаваше нея. Днес си го бяха признали.
Последен поглед, дори недоловима усмивка за довиждане и тя излезе. Вля се отново във водите на тишината си, но вместо да се прибира с трамвая, походи пеша. Все пак времето бе……Прохладно.
На разсъмване музиката вече затихваше. Той остана на балкона. И нощта си отиваше. Утрините на знойните летни дни така си прличат, помисли си той. Оптимистични до зашеметяване със синьото на небесата си, нежни с лъжливата свежест на въздуха си. Прохладни, но за кратко. Пълни с енергия, но тъй за кратко… И изгревите… С пресилената им романтика, която нито един самотен човек не открива. С наивната им розовина, напомняща бузите на онова момче, което някога прошепна на онази, Другата, "обичам те". Със спомена за това, как Някога-то стана днес. Едно объркано Днес, лутащо се като на сън сред въпроси с отговори, твърде сташни, за да бъдат назовани. Днес…Само сухата трева под терасата издаваше двуличността на тия утрини. Росата по нея никога няма да е достатъчно, за да те накара да забравиш че и след тая свежа утрин, както се е случвало и след всяка предишна, идва сухата жега на умората от това, да си спомняш изгрева. И зеленото вече няма да е зелено. Поне до следнващия дъжд.
Всъщност, усмихна се той, скоро трябваше да завали.