автор: vui4o

Това което сега ще напиша
няма да става за песен,
но то създава смисъла ми,
както въжето прави обесения,
както кръвта осмисля вените,
както реката буйна брода,
а аз го откривам нетленен
в един старец който си търси гроба.
Всяка заран той тръгваше
тракайки с бастуна по плочите,
сякаш слагаше точка на нещо,
а всъщност ваеше многоточия.
Вървеше бавно,но май че бързаше,
защото отвръщаше мимоходом
на въпроса:"Къде си тръгнал"
Към нищото-викаше-Търся си гроба."
"Търся себе си-казва- сред цялото лустро.
Ти така ме буквен ориса.
Как би се ти почувствал,
ако тебе те бяха написали.
Колко ярки хартиени залези
колко много потъпкани истини
колко думи убити с неказване
сред купчини изписани листи.
А всъщност панахида е всяко величие.
всяка слава е пагубна мода-
ти се раждаш и умираш безличен,
всяко слово е твое надгробно.
Всъщност всяка звезда е планета
всяко слънце измама в гледеца.
След всички писмени душекланета
ти измиваш с мастило ръцете си."
Верю ,както познанието оформя сърцето,
както белега пази спомена,
както жаждата създава небцето
и ти така върху листа сам се отрони.
Разбунтува самотните нощи
и се скара с душата, прогони я.
Ах, да бях те убил с невъзможност
да напиша твойта история.
Всичко свършва все някога ,някъде.
Всичко пак се създава наново.
Като хора в разминати влакове
Не помахахме даже за сбогом.
Никой днес не чете разкази.За жалост
И за жалост никой не ги пише.
Това е .Останалото ли?
Останалото е ,че все още дишам!