автор: maxx

Първото нещо, което той често копнееше да види, ставайки от леглото, бе натрапчивата свежест на настъпващия нов ден. Отваряше прозореца и посрещаше приветливо с щастлива усмивка деня, независимо дали той беше студен, мрачен или бе довлякъл със себе си купища сняг.
Той знаеше, че с настъпващия ден започваше нещо ново, нещо непознато, което да му донесе поредната глътка свеж оптимизъм. Надаваше глава навън, душеше, като че ли да предусети реещите се новини, бъдещето, непознатото, взираше се навън с надеждата да открие това, което щеше да се изправи пред него в този нов ден, защото той никога не се оставяше да бъде изненадан - той сам трябваше да намери предизвикателството - не то него. Облизваше устни, за да вкуси от въздуха, така се заслушваше в гласа на природата, за да чуе нейното предсказание. Надвисваше се напред, за да усети, понякога мократа целувка, понякога топлата прегръдка, хладния прилив или студената плесница на времето. Но това бе отдавна, когато старецът бе още младеж - готов да прегърне живота в своите обятия.
Днес, в тази мътна, закъсняла с около 20 години сутрин в този нов, до болка познат ден, в същата тази стая стоеше същия човек, но вече в ролята на 42 годишен параноичен, живеещ в своя нов шизофреничен живот, състарен педант, подвластен на постоянно борещите се в съзнанието си мисли и антимисли, в следствие на които се обособяваше неговата ограничена представа за света.
Днес той се приближи до същия този стар малък прозорец, който напоследък често се оказваше една от малкото негови връзки със света. Приближавайки се към него, с всяка своя крачка, той ставаше все по-голям. Всичко, което виждаше бе отражението на няколко слънчеви лъча от стъклото на далечен небостъргач, които трудно си проправяха път в опита си да навлязат в невзрачната стаичка. В този сезон на годината слънцето изгряваше по-на север, в следствие на което не се появяваше от тази страна на сградата, затова през единствения процеп в апартамента днес старецът не видя нищо друго освен няколко неприветливи облака, два бавно пълзящи на височината на планината и още един блед и доста рехав, който се бе врязал в близкия хълм. Последният го бе разкъсал на две части през средата като стар парцал.
Единствената връзка на стария закостенял чичко, в когото се бе превърнал младият човек, със света, в който живееше обществото, а той самият все по-рядко, бе една стара жена, с която от няколко години се опитваше да поддържа нормални отношения; дошла от никъде, неизвестна на никого, идваше всяка събота точно в 17ч. и изчезваше като призрак точно в 20 часа

● ● ●

СРЕЩИ ₪ РАЗГОВОРИ ₪ МЕЛАНХОЛИИ ₪ РАЗДЕЛИ

Усмихнати срещи с костюм като на парад и излишна вратовръзка, нови трепети, надежди остарели, заплетени във стар романс

Самотни, монотонни разговори на по чаша Блъди Мери,
пудра и червило, изкуствени усмивчици зад маските от бръчки

Погледи назад към ялови съдби,
меланхолии заробват двамата в мълчание и думи - никога изказани
На финала следват пак разтеглени раздели.

За някой е срамеж, за някой - просто долнопробно
Агонично е, но "Трябва да си кажем пак - До нови срещи!"

● ● ●

И капитанът, на чието закоравяло, типично за един военен съзнание, подобен на стареца характер не се нравеше особено. Той бе огледален образ на мислите на стареца, негов най-доверен съветник, негова често липсваща половинка, единственият човек, на когото имаше доверие, който не би го предал и не би му изневерил.
Моментът, в който, за стария чичо всичко започна, бе белязан с едно ново, непознато дори за самия него изражение на лицето. По средата на един от своите монолози, някъде в своите мисли той видя една скрита вратичка и любопитно погледна през нея. Това, което видя бе всичко, което бе преживял, синтезирано в една мисъл, изпълнена с нова логика и смисъл. Сякаш с нея всичко можеше да бъде изказано и тя бе липсващото парче от пъзела на неговия живот, с което всичко добиваше смислен завършек на безсмисления му живот. Тази мисъл го накара да се усмихне доволно, както когато се усмихваше след добре свършена работа. Сякаш изникнала съвсем неочаквано някъде от всичкото минало, светкавичната мисъл му напомняше за хармонията в природата. Благодарение на нея, само за няколко секунди той намери отговора на много липсващи въпроси, тя запълваше дупките в главата му. Всичко това му показваше пътя и го водеше неусетно към една обречена неизбежна развръзка. Вирусът в главата на стареца бе достатъчно силен за да завземе сериозна позиция в параноичната страна на неговото съзнание.
Горкият човек не би скочил от небостъргач, защото имаше страх от живото съприкосновение с болката, която би се оказала достатъчно непоносима за сърцето му, поради факта на дългото свободно падане, а нали едно по-кратко такова не би му свършило работа… „А и при този вариант - си мислеше все така изчислявайки важните подробности - винаги съществуваше реален риск от провал, примерно вятърът да ме отнесе на по-мека настилка, да речем близката площадка с току що докаран нов стиропор за новата сграда или не дай си боже да падна върху купищата жени, редящи се на типичните за този квартал широки опашки около магазините… не не, ще стане ужасно неловко меле. А и на такива места шансът да ме сполети някоя кола точно в този момент, за да ме довърши окончателно е минимален. И понеже в такава една ситуация прилагането на какъвто и да е план „Б" е неприложим всичко е застрашено да свърши дори с излишни усложнения и най-вече до забавяне на всичко. Тогава вместо успех бих преживял всичките мъчения на света, във вид на болки в борба със своето тяло и да обера срама от некадърността си"
Някъде бе чел, че куршум попаднал на точното място, би помогнал на жертвата да намали агоничните си мъки до 3.3 секунди - разбира се в рамките на несигурните ± пет стотни. Но и този вариант не му се струваше удачен, защото 3.3 секунди бяха прекалено голяма жертва за преминаването.
Старецът бе прекалено чувствителен относно своите лични интереси егоист и прекалено рядка за околния свят персона, който не се интересуваше особено от него, с две думи екземпляр темерут. Получилата се комбинация от наследствените недъзи на своите родители доказваше сама по себе си всичките негови отклонения от хармонията в природата. Нищо чудно, че и тя му бе обърнала тактично гръб, в следствие на което, както и на негово тотално игнориране на околния свят, тялото му бе заразено с всички възможни болести. Лекуваше рак и още няколко подобни животни. Дробовете му се бореха с предозирани количества алкохол и безпощадния тютюн. Сърцето му бе претоварено и чакаше търпеливо следващ пристъп. Нервите му блуждаеха без какъвто и да е контрол, а душевните спазми перманентно редуваха фази, в които изнасилваха слабата му душа, която никога не бе имала възможността да вдиша полагащата й се свобода, защото неговите вкочанясали комплекси не й позволяваха да излезе от кожата си. Връзката душа-тяло при него бе прекалено силно изразена. Тя го притискаше досадно в гърдите и създаваше постоянен дискомфорт на душата му, на фона на който, всяка вечер с прецизно изчислено количество водка той убиваше постоянните спорни диалози в себе си.
Въпреки катастрофалното положение на своето тяло, старецът пазеше от външни нашествия всяка част от своите останки, но така и не успяваше да го предпази от силата на времето. Той не усещаше, че неговите тумурни мисли го разяждаха бавно както отвътре така и отвън. Обездвижваше тялото си с часове в къщи, прекарвайки седейки неподвижно на онзи толкова удобния стол, гледайки хипнотизирано произволна точка от бялата стена или оставящ се подвластно на ефекта на хипнотизиращия телевизор. Изчисляваше консумацията на продуктите си така, че да не се налага да слиза излишно по стълбите. Да изчислява, това го можеше, защото това бе работата му - да поправя кварталните прашни телевизори и подобни електроуреди, с които иначе никой друг не би се занимавал. Успешно се справяше с проблема излишно движение, спеше по четиринайсет часа. Лягаше веднага след началото на порното по девети канал и обичайно ставаше от леглото в четири следобед. Всъщност първоначално само се надигаше, за да изпуши две цигари и да се отърси от преследващите го кошмари. Обикновено нападаха холандците или глутница гладни крадци. Гонеха го из коридорите и мазетата на сградите в квартала, но той никога не им се даваше. Не се оставяше да бъде изненадан. Дали го изненадваше обаче очевадният факт, че с този начин на живот задълбаваше все повече в дупката, която отдавна сам бе започнал да копае!? С всеки ден неуморно доизграждаше своя замък с все по-високи и масивни стени - предпазваше се от опасности, не рискуваше дори най-малко убождане, което всъщност бе причина да става все по-уязвим за по-силната от него съдба. Тя ставаше все по-силна и бе вече готова да забие окончателно ножа в гърба му. До тук бе стигнал бедният чичо. С нищо не показваше, че има очи и уши за света около себе си. Той не беше натура, която изследва, а такава която следва и затвърдява заобикалящите го закони в еднообразни, но най-важни за него стереотипи. Това неведение и ограничение спрямо реалността го правеше съществуваща единица в цялото, но не и част ОТ него. Подобно на капка олио в съд с вода той не можеше и не искаше да се впише в живота около себе си. Не живееше в реалността, а гледаше от страни, не искаше да се намесва, той просто живееше. Но не за дълго.
В главата му се въртяха баналните шедьоври на самоунищожение, познати от всички стари филми. Най-подходящи му се сториха разбира се по-безболезнените алтернативи. Например антибиотик полят с алкохолен делириум. Тайно се бе допитал до компетенцията на медицинско лице от съмнителен пол, на което не му пукаше много, за прецизната доза комбинация от лекарства, съобразена с наднормените му килограми, както и за най-ефикасния вид и нужното минимум количество алкохол. Лицето се бе оказало много услужливо. Обмисляше и вариант да извади пистолет в прилична банка например. Това му се стори в началото доста приемливо, защото развръзката можеше да бъде интересна. Но съмнителното му око и консервативният му ум отново бързо откриха реалната заплаха и огромния риск. И бяха прави. Защото какво би станало ако успееше наистина да я ограби! Ха! Това щеше да бъде отново провален план, при който той взима парите и се превръща бързо в една скандална, но известна личност, тогава обществото ще чуе за смелия с недъгав мозък старец, когото критическата не е подминала. Плюс това имаше и друг неуспешен развой, когато се появяват много полицаи, дори повече от достатъчно, може би десетки… ами те можеха да го ранят лошо и всичко да завърши отново безуспешно в болницата! Вариантът отново бързо отпадна и той можеше да си отдъхне спокойно. Нищо не се бе случило, всичко бе под контрол.
Или да се гмурне в пещта на градската леярна? Но нали никой до сега нямаше опит в начинанието - ефектът не бе изследван подробно или поне той не бе чувал за подобен случай - нямаше от кого да научи как е. Жалко!
Знаеше къде да намери самурайски меч, но кой щеше да свърши мръсната работата? Бе попитал един съмнителен престъпник, който бродеше из квартала. Познаваше този мръсник, той бе лежал в затвора, защото е накарал шефа си да се обеси. Трябва да си доста садистично животно, за да извършиш подобна дивотия. Надъха се и помоли онзи съвсем учтиво да му протегне ръка, като му предложи най-сърдечно всичките си спестявания. Онзи се изсмя подигравателно и изчезна.
Написа и анонимна обява с атрактивно предложение, която гласеше: Самотен, отчаян старец пред спешно и скорошно самоубийство предлага в завещание жилището си срещу тактично и напълно анонимно съдействие относно неговия проблем. Напразно.
Беше подготвил разбира се още няколко, почти завършени проекта по темата, за които точно сега не искаше да мисли. Но над които по-късно с удоволствие щеше отново да размишлява.
Леко посмачкан от тези подвеждащи мисли, както се чувстваше през последните месеци, старецът се надвеси над умореното радио и започна да работи над него, изливайки обичайните си псувни, кашляйки с мощната си неуморима кашлица, а то му отговаряше с нечувани пискливи звуци. Въпреки ругатните, заставайки всеки път пред него някак му олекваше, обливаха го топли вълни съпътствани от приятно гъделичкащи гърба му тръпки, всичко това създаваше една спокойна среда на вътрешно удовлетворение.
След като настрои главата си на вълните на старото, но опитно радио, защото то определено знаеше как да свири, седна зад компютъра, знаейки, че той ще задоволи жаждата, която старчето често изпитваше - той бе огледалната рефлексия на неговите нужди. Понеже сам я бе изградил в главата си, прецизно отговаряща на нуждите му както и успешно убиваща комплекси, поне временно, тя бе неговият малък удобен затвор. В прозорчето пред себе си той виждаше своите мечти. Може да бяха просто временни балони, които винаги се пукаха, но после се появяваха други и така те винаги му съчувстваха, бяха там, когато той имаше нужда от тях, когато ги извикаше. Радваше им се като на дете, като че ли бяха достижими и реализуеми. Пред него бяха всички копия на недосегаемите шедьоври на създадения в последствие от самия него платоничен живот-мечта.
Кашонът пред него се бе превърнал в лъжлива примамка на всички негови сетива. Той можеше да замести всяко негово желание, както и да имитира задоволяването на страстите му. Илюзиите пред него буквално се хранеха една от друга, самоизяждаха се, и така ставаха все по-големи, по-недостижими, докато не се спукваха пред погледа му, предизвикващи страст към създаване на нови, по-големи. Кашонът бе нещо повече от негова липсваща половинка, той бе съвкупност от изправените пред неговите очи рефлексии, подобно на старателно подбрани първоначално от самия него картини и преживявания - отговор на собствените му нужди.
Понеже работата с ремонтирането на кафези не изобилстваше, старецът запълваше часовете си в сладострастни занимания под формата на игри и други подобни детски залъгалки пред любимия предмет, компютъра. Всеки път, когато приключваше някоя игра-илюзия, се чувстваше крайно облекчен, сякаш беше постигнал нещо наистина голямо, след което денят му се оправдаваше, защото всяка игра и проект си имаха начало, развитие и завършек. Имаше ход, който нямаше нужда да бъде замислян, а просто трябва да бъде следван. Всеки път си поставяше цел, която не изпускаше от очи, страстно преследваше и винаги постигаше - рано или късно. Самата борба с препятствията и постигането на целта, дори да бе малка, като съставянето на някой прост план или схема, тя го задоволяваше напълно. Но това бе само част от измислената игра. В живота той знаеше, че е подвластна мижитурка в един непосилен хаос.
Преди да излезе от вкъщи и да се отправи със сигурна крачка към отсрещната самотна горичка в този вече късен следобед той се спря пред вратата, замисли се, реши, че иска да остане сам и реши да обеси ежедневието си на закачалката. Каза на третото лице, с което винаги споделяше всичко в съзнанието си да остане и излезе абсолютно сам навън.
Вървейки чуваше само своите невинни стъпки. Когато спря пред горичката чу самата тишина и усети нещо, което го изплаши - бе останал сам с времето. Малко след тази мисъл той вече усещаше приближаващата самота. След всяка секунда тя надделяваше бавно над всичко, дори над времето, завладяваше всеки опит на дърветата да нададат дори празен стон.
Не можеше да намери точните думи, за да обясни сам на себе си странното си поведение и обзелите го чувства, но в този момент точно те го накараха подсъзнателно да вземе своето окончателно решение. Насред наобиколилите го високи дървета той усети надвисналата над страхливата му душа грозяща болка, която от този момент започна да го преследва. Това, което усети вътре в себе си бе страхът от своето минало.
- Седни с мен - се обърна в своите мисли старецът към самотата - нека заедно натъпчем болката в торба.
По-скоро му се искаше да я разтегли във времето и остави да се рее над всичко. Понеже третото лице не беше тук, сега се налагаше да сподели момента с любимия спомен от миналото. Но къде беше тя, за да види тази красота? Да види как самотата се оглежда и търси своята храна, като че ли е била затворена задълго зад досадните решетки на тривиално ежедневие, вързана с въжета от пошлост. Как желаеше само сега да види своя топъл спомен, материализиран от плът и кръв! Как му се искаше тя да беше тук, за да види, как неговата самота намира нейната, за да я целуне и вземе своята награда, за да не бъде сама! Къде беше тя, за да види тази любов?
На скованата от ниско градусов сух студ скамейка, в този покрит с тежки облаци следобед го доведе не друго, а търсенето и жаждата за живот или смърт, надеждата да намери отново спомените, да им се отдаде напълно, да им се остави да го завладеят, за да намери търсения отговор в своята обременена душа, сега спомените бяха всичко, което той притежаваше.
Точно това, изпълнено с патос място, беше може би неговият последен шанс светът да го признае отново за част от себе си.
В една безизходна битка със себе си дрипавото, но все още на ниво старче, проведе тежък изпълнен с антитези диалог, подкрепен от двете страни от сериозни и темпераментни адвокати, които са доказвали не малко пъти своя професионализъм в живота му.
- Защо не съм се усмихвал от толкова време? Нима съм станал темерута, който баща ми завеща? Нима съм един кодиран ген и съдбата ми е толкова прозрачна, толкова лесна за разкодиране? Оказва се, че съм до толкова ограничен, че не мога сам да я прозра! Аз не познавам себе си достатъчно!
- Ти си едно говедо - отвърна третото лице, завърнало се отново - Всичко е така, както трябва да бъде! Не се опитвай да си обясниш неща, които не са толкова лесно обясними, поне не на тоя етап.
- Тогава защо си ги задавам? Защо съм такъв параноик? Какво се обърква в мен?
- Ти се объркваш сам. Престани да се вглъбяваш в подробности - така изживяваш проблемите отново и отново. Опитай се да гледаш глобално на нещата! Твоите очи са прекалено големи за дребния микрокосмос и неговите микропроблеми. Твоите очи са прекалено малки за макрокосмоса и неговите макрочастици. Трябва да ги пренастроиш така, че да виждаш всичко умерено.
- Умерено! Тогава как ще се развиваме? Нали трябва да бъдем малко или много перфекционисти! Благодарение на критичния си ум и перфекционизъм сме постигнали толкова много на тоя свят.
- Ти пък какво си постигнал? И не се опитвай да рисуваш себе си на лицето на земята. Ти си един скучен педант, от когото светът няма нужда! - критикуваше онзи без да го щади - Затова и никой не те харесва! Аз също! Ти си просто един депресиран, заради своето жалко минало, комплексиран, заради детството си и болестта, късоглед, заради дребнавостта си, скучен ерген!
- Дали миналото ми има нещо общо?
- Ти как мислиш?! Черната сянка на твоето минало все някога те застига! - сигурно и застрашително го убеди гласът.
- Сега се е надвесила с пълната си сила над мен! Ако тя не беше си тръгнала, никога нямаше да се оставя на миналото да ме надвие! Може би щяхме...
- Миналото ти винаги е властвало над теб! То е част от теб и ти го прегръщаш жадно като удавник - сламка.
- Стига...! Не издържам вече! Не искам повече да се събуждам като в капан, преследван и завладян от сънища, не искам да заспивам със страх, прегърнал тежестта на всеки един изминал ден, смазан от всичките тези мисли, които се блъскат през деня, не искам да виждам в огледалото състареното лице на един провален живот - въпреки обхващащия го все повече студ, мозъкът на състарения чичко продължаваше да работи на пълни обороти - И тези жужащи мисли... когато са в равновес спорят и се бият в главата ми, блъскат се постоянно, подобно на непобедими бикове или се самоизяждат живи един друг като канибали до последния залък и след себе си не оставят нищо друго освен спомените от зверската самотна битка от миналото. Красивите спомени с времето стават все по-изящни, губят по малко от своите сенки, стават съвършени и ме измъчват с недостижимото си съвършенство, а черните стават все по-тъмни, печелят още нови на своя страна, стават по-силни и ме тормозят с нови заплахи. Не искам да стоя безучастен, не искам да бъда просто пасивен наблюдател, не мога да си позволя... Винаги в такива моменти съм предприемал нещо, за да изляза от дупката. Когато нещата започнат да загрубяват... Точно така... Нееее! Няма да се оставя! Винаги съм сривал до основи всичко, което тръгне към провал, за да го построя отново. По един или друг начин съм успявал всеки път да изляза от кризата, но този път ще е за последно. Трябва да има лесен начин... Не, нямам време... Просто ще открадна пистолета на някой заблуден полицай. Но той може да се окаже по-силен - все едни едри ги избират. И ако се проваля ще ме вкарат в ареста, което ще усложни нещата... Мамка му...! Добре, ще се успокоя и ще помисля... Какво измислям...? Трябва да попитам някого за съвет, защото сега съм прекалено превъзбуден. Точно така, трябва да си дам малко време, за да помисля. Все някъде ще намеря отговора. Понякога съм го намирал на съвсем обичайни места... В книгите например. Разбира се...! На тях мога да разчитам. Те все пак са писани от хора с опит... - искаше да стане бързо от скамейката, но месата и сухожилията, които крепяха и без това скованите му кокали се бяха схванали още повече от студ. Клатещото движение, което направи в кръста беше толкова смешно, че той самият вече започна да се присмива злобно над неспособното си тяло.
Реши, че прочетените стари заглавия от рафта в къщи няма да му кажат нищо ново. И така, жаден, в търсене на отговора, се забърза към близката обсипана с овехтели книги будка. Всички те бяха с протрити корици и гледаха унило от рафтовете. Като че ли бяха предубедени, че няма да попаднат в ръцете и бъдат прочетени от някой младеж, в сърцето на който кипеше девствена страст. Сега те се молеха поне да стоплят сърцето на някоя млада двойка, която ще запали с тях някоя камина на романтична вечеря.
Старият чичко бързо попадна на подходящо заглавие - "Между два свята". Знаеше, че ако книга с такова заглавие засяга някаква дилема, то той определено би намерил в нея отговор на своята.
Осмели се да се обърне към продавача с едно едва доловимо -
- Добър ден! - но никой не обърна внимание на свенливия тих поздрав.
- Мога ли да разгледам тази книга? - продължи да намеква с деликатен тон за своето присъствие старчето.
- Разбира се! - отвърна продавачът, поглеждайки го съмнително под остър ъгъл на окото си.
Отгърна на произволна страница и усмихвайки се прочете: "...критичното око на професора мълчеше пред умозадълбочените монолози на своя ученик..." - съвсем красноречиво намекваха дълбокосмислената проблематика в текста думите. Остана доволен и срещу скромна сума получи малката книжка плюс всичкия прах по нея. Отгръщайки първата страница попадна на красив почерк на корицата - "На Мелъни Лебен с пожелание да намери своя път".
Старецът не прие автографа символично. По-скоро се запита, как тази книга е попаднала на тази последна спирка. Помисли си, че може би някой е имал нужда от пари или просто книгата е попаднала по погрешка в ръцете на някой небрежен човек. Любопитството му не бе толкова голямо, за да го накара да се втурне в преследване на отговора. Спря дотук, защото сега бързаше да намери своя липсващ камък, който щеше да натежи на една от везните, които чакаха, да претеглят справедливо неговото желание. Тайно му се искаше отговорът да бъде подтик към действие, защото това бе неговият обичаен начин за решаване на проблемите. Когато се налагаше да излезе от ежедневната си летаргия и бе изправян внезапно пред ново предизвикателство, той започваше да търси логическите отговори - все пак неговата страст бяха точните науки. Искаше му се да направи нещо, но това, което знаеше със сигурност бе, че прибързаното решение често е грешно.
Започна да чете лакомо вървейки, но изведнъж си спомни, че не трябва да прибързва. Знаеше, че преди да се впусне в ново начинание е добре да настрои всичките си сетива на същата вълна и да погледне нещата от подходящ ъгъл. Трябваше да чете текста, настанил се удобно така, че да не бъде обезпокояван от никого с нагласата за търсене на пасващата фигура от пъзела в главата си и да мисли глобално над своя проблем.
Небрежно попита дамата, която бе седнала на една самотна скамейка -
- Извинете, мога ли да седна... или мястото е вече заето? - реторичният му въпрос, облечен в скептично смутено изражения на лицето бе приет съвсем бързо с подобаващ отговор.
- Амии… да заето е!
Наложи се да си намери друго място. Както винаги седна на най-загърбеното самотно място в парка, където се чувстваше защитен в гръб от висока стена, а от лявата страна с дига. Тази стратегически добра пасивна позиция му даваше нужната видимост над подвижната наоколо картина, а сърдитият поглед го предпазваше от излишни досадни нашественици.
Прочете набързо първите две глави, където намери само два скучни героя и две тънки заблуди, подкрепени от несъществени обосновки. Но това, което му предложи третата глава, бе нещо, което го накара да вдигне глава и да се замисли. Апелът, който стърчеше толкова явно от няколкото страници се заби само с един много точен удар в главата му. Всичко, което се криеше зад текста бяха всъщност напълно прозрачни думички, но зависи как ги тълкуваш: " Когато греба в своята лодка към своята цел, независимо дали тя е стремеж да предизвикам у някого усмивка или да намеря своята съдба, аз зная къде отивам, защото греблото следва мисълта ми - тогава не трябва да се учудвам и изненадвам от пътя, по който то ме води!? " - старецът се замисли над редовете и критично продължи да размишлява върху развръзката на идеята - "Когато се нося в безтегловност по течението и не зная кой от всички пътища да следвам, тогава мога единствено да чакам, защото аз зная - моят път ще изплува рано или късно като въздушен мехур от мътилката на тежките мисли!"
Вече намерил отговора на своята дилема сега той не бе доволен. В случай, че го приемеше, щеше да се наложи да удължи своята агония с още неизвестно количество излишно време. Не можеше да остави нещата така. Без да се поколебае старецът си даде отсрочка. Каза си, че едно денонощие би било напълно достатъчно, за да дочака спасението, което и без това не чакаше. Така нещата щяха да бъдат оставени на произвола и времето. Това лениво решение бе за него най-добрата алтернатива, защото така той зовеше, очакваше съдбата. Сега той сам контролираше своя живот.
- 24 часа са напълно достатъчни, за да се преобърне светът два пъти и да загуби част от историята си - убеждаваше себе си той - Може да се срине цялото човечество, убеден съм. Природата може да обърне силите си срещу хората и да предизвика катаклизми или земята да бъде завзета от извънземна цивилизация.
Но какво би помогнало това на нещастния старец? Какво би променило неговото ежедневие? Какво би заинтригувало човек, който живее без цели и мечти, без пътеводител, без никого, освен едно трето безучастно лице до себе си, с което просто споделя комплексите си, което играе ролята на отдушник? Какво би трогнало неговото его? Дори любопитната книжка, която захвърли небрежно на прашния рафт не можа да предизвика неговия интерес.
Беше си купил торба чушки, много обичаше, и стар вестник от миналата седмица, понеже беше по-евтин, а и няколко дни разлика в събитията и времето не бяха от чак толкова голямо значение. Специалитетът в неговата кухня бяха прясно изпечени камби по селски с пълнеж от печени чушки, яйце, сирене и червен пипер. Това бе една стара заучена от него наизуст рецепта, открадната от баба му. Много му беше скъпа и не я споделяше просто така.
Бе зациклил на тротоара пред тромавия светофар бе грабнат от размисли над усъвършенстването на процеса - печене на възможно най-голямо количество чушки за време. След известно време започна да осъзнава, че нещо не е наред. Явно бе чакал вече прекалено дълго на червено защото наоколо нямаше никого, освен двама кискащи се келеша. Напсуван от двама трима настървени шофьора, без чувство за какъвто и да било такт пресече със смешни подскоци трафика в неговия най-голям вихър. Погледна от близо боядисаното в червено зелено човече в крачка и в същия миг позеленя от яд и побърза да отправи несдържани, крайно обидни вулгаризми по адрес на смелите келеши.
Със сдържан яд в себе си и нервна крачка, подобна на ковящ пирони чук, старчето продължи да тъпче пътя пред себе си. Стъпваше по меката пръст и обрулените от дърветата безпомощно нападали, примрели от студ и в пълно безсъзнание листа. Клоните ставаха с всяка минута все по-голи и звуците, които издаваха, удряйки се едни в други, наподобяваха все повече удари на камшик. По всичко личеше, че есента бе закъсняла, а зимата бързаше да застигне всяко кътче в този спокоен град.
Пристигнал в къщи му хрумна нещо странно. По незнайни причини реши да замести до скоро заетото на стената над леглото от една изящна картина на самотен, но величествен изгрев с безинтересните страници на новия стар вестник, пълни с излияния на политически досадници. Заби два пирона в двата края, на които окачи по един черен чорап. Явно бе нещо като извършване на ритуал, който никой никога не би разбрал.
След като похапна с обичайната страст на опитен лакомник, потъна отново в размисли над живота и смъртта-граница. Не искаше да умира от естествена смърт, защото в този случай не би го планирал сам, а стареца винаги е бил човек, който поставяше събитията от реалността във всяка една секунда на везни. Оглеждаше всичко и контролираше нещата от своята гледна точка. Нищо не убягваше от очите му.
Това, което си представяше сега бе страхът от дълга и мъчителна смърт. Погледна се от страни и видя един скелет в леглото. Той лежеше, обездвижен, лишен от всякаква плът скелет облечен в спукан балон. Гледката го отблъскваше. Молеше се в мислите си на Господ да съкрати мъките му, да му спести тази агония. В този момент установи, че всъщност няма какво да предложи в замяна и просто се молеше да бъде помилвана душата му. Излизайки от тази гротескна и недопустима за него картина, нещо го наведоха на мисълта за избора, който сега имаше. Почувства се силен, защото сега можеше да избира. Подсмихна се като победител след спечелена с хитрост победа, погледна в себе си с погледа на уверен човек с опит и реши, че трябва да отстоява своите права за контрол над живота си. Сега можеше да контролира дори и своята смърт. Помисли си, какво би станало ако бе оставил на Господ да реши съдбата на неговия край? Тогава би се почувства предаден и изоставен. Физическата болка нямаше да може да се сравни с тази на душата му. Той щеше да почувства загубата на вярата на Господ в него, той нямаше да има повече планове за него, щеше да бъде като изоставена черна овца. Точно такава развръзка старецът не можеше да си представи и да допусне, защото тогава би заиграл ролята на загубеняк.
В подобни размисли и сложни дилеми, прекара цялата вечер. Дълги часове си представяше и мислеше за началото и края, за миналото и бъдещето, за Ада и Рая.
Откакто слънцето бе залязло сякаш всичко в главата му се бе променило. Така се преобразяваше всяка вечер след оттеглянето на последния слънчев лъч. Навеждаше глава и започваше да чака края на деня. Всяка вечер изживяваше един траур, едно погребение, завършека на един цикъл, който денят му преследваше. Точно тук и винаги в един и същи момент се отваряше хладилника и от там се появяваше алкохолът, който помагаше на съзнанието му да излъже за момент реалността.
Късно вечерта му се обади капитанът - старият приятел от казармата. Съобщи му, че наскоро е получил повишение и трябва да остане в града на прегледи за няколко дни. Добрият старец разбира се се съгласи да го приюти, защото присъствието на капитана, а напоследък на когото и да било в неговия дом бе рядкост.
- Дали това е знак? - си помисли старчето, веднага след като затвори телефона - каквото и да е все ще ме доведе до някъде!
Не беше го виждал от близо година. Очакваше да си поговорят отново с умиление за неповторимото минало, за казармата и за веселите спомени от живота. Може би това щеше да го накара да вдигне глава и започне да мисли позитивно. " Позитивно " - спонтанно повтори някой в главата му. Това го накара да се замисли над полюсите, които се въртяха в главата му всеки ден. От факта, че плюс и минус се привличат и не могат един без друг, стигна до следствието, че е нормално в него непрестанно да се борят разнополюсни мисли. Надигна глава и усмивката му заигра нетърпеливо в очакване да види капитана по-скоро.

…

Следва