автор: glishev

"… Разследването установи, че
единствена причина за бягството на дивизиона
от заетата позиция е страхът."

Всички армии влизат в бой с песен. Това е толкова естествено, колкото са слънцето и водата. Офицерите крещят по войниците, изпадат в изстъпления от бяс, насъскват своите, викат им, че са орли, убийци, че насреща им има посрани баби, които само чакат да целунат желязото, за да се гътнат. Преди битка ппълководците излизат напред и се подиграват жестоко един на друг или изпращат мъже от личната си охрана за показни двубои. Обикновено победителят жестоко се гаври с победения и преди, и след като го убие. В стената от щитове на пехотата хората пъшкат, пърдят, ръмжат и се плюят над щитовете. Понякога дори се шегуват. Войната изкарва наяве най-лошото и най-доброто от всекиго. Често най-доброто е черният дроб.
Просветените идват в лагерите и говорят за Пророка, но старите кучета, оцелели от няколко кампании, им обръщат гръб. На тях не им се мисли за войните от миналото и за славни подвизи, бляскави доспехи и внушителни победи на духа над тялото. Те искат кръв, искат унижението в очите на нещастника отсреща, искат да спраскат трътката на жена му, да строшат главите на децата му и да му вземат после бакърените съдове.
След войските се носи смрад. Но не е вярно, че откъдето е минала войската, е тихо. Съвсем не. Чуват се плачовете на изнасилените и недоубитите, хърканията на агонизиращите, плъзгащите се стъпки на мародерите. След армиите пътуват лешояди, разбойници, хора, търсещи мъст и нещо за дооглозгване от голямата плячка. Понякога, когато кампанията е особено мащабна и бърза, след последните от ариегарда се събират нови армии - това са не разбойници, а лоялисти на загубилата страна, отчаяни хора. Мъже и жени, останали без дом и семейство или напротив, успели да опазят нещо. Останали без крал и закон, лишени от човешко положение по силата на загубеното сражение.
Далеч напред са отминали блестящите челни части с техните победни химни и развети знамена. Питали ли сте се защо авангардът винаги изглежда толкова красив? Ами защото непрекъснато подменя състава, ето защо. Малцината оживели от няколко сражения се издигат, когато висшестоящите им окапят по бойните полета. До вчера материал за ханджарите, те на свой ред започват да крещят по новаците и да им уреждат безплатни места в кервана към незабравимото минало, където сенките на славни храбреци… и така нататък.
Но най-странни и невероятни остават песните. Когато далеч в тила се заобаждат оръдията, когато последната молитва на новобранеца отляво е заглъхнала в мощното му насиране, когато до предната вражеска редица, зейнала с железни зъби насреща остават сто… шейсет… трийсет крачки, тогава всички реват маршовете си. Или по-скоро парчета от маршове, вълшебни думи, които трябва да те опазят жив и да превърнат оня пред теб в куп кайма. Всеки пее за смърт, за дим и гръм, за наебаната, нанизана на коженото и стоманено острие земя напред. А знамената се веят, плющят над частите като крила на жадни за кръв фалшиви богове, целите в надменни гербове, в кървава хералдика.
Първата редица спира песента, защото се бие, задъхва се, хлъзга се по лайна и карантии и умира. Пее втората. Сетне третата. Сетне вече нищо не се чува, защото войската напредва и попада в обхвата на собствената си артилерия, скрита удобно някъде далеч назад. А често заповедта за разсейване на огъня се забавя и гюллетата се пръскат насред марша на победоносните лъвове и ги превръщат в победоносни мърши. Някои от тях крещят известно време (нали още не са сигурни, че са мъртви - болката лъже) и така добавят припев към песента.

Има една амия, която промени това. Всеки войник мрази тази армия. Мрази я и се бои от сивите миши мозъци зад нея, от императора до последното подофицерче. Маратианите настъпват като всички останали, със знамена, с лъскави брони и дълги пики, с мускети във втората редица и с неподправена злоба. Но песента им не прилича на песните на останалите войски. В нея има нещо друго, което кара и най-коравите да се сепват. А това е моментът, в който сепването е смърт. Така и не успяваме да свикнем с гадната им песен. Първо, всички маратиани я пеят заедно. Мамка им, учат ги да пеят заедно в казармите, все едно са в храмово училище. Няма го при тях безобразният рев на всяка нормална войска. Не, те надвикват целия останал свят с проклетата си песен. И не пеят нещо нормално, като да речем познатото:

"Ще ви разпилееме червата,
ще изплюскаме главите ви в шкембе,
ще вдигнеме кралицата на кол,
на кола на магарето на полка".

Тия копелета мърморят някакво безкрайно оплакване, все едно майка плаче, че е задушила детенцето си през нощта. Все едно вълк вие за овцата, която току-що е удушил. Каканижат, редят купища приказки на неразбрания си език и на човек сърцето му се къса като чува как тия, дето идват да му извадят джигера през носа, като че го жалят. Воят им покрива бойното поле и най-гадно е да пукнеш не просто с разпран корем, а на това отгоре да те изпроводят с това нетърпимо пеене. Понякога стари колячи, претръпнали, свикнали да отварят с лъжица глава на убит кон за закуска след боя, пияни за повече смелост при това, се разциврят като пикльовци и побягват. Веднъж побягнал от маратианите, такъв човек не можеш го върна под знамената. Не само че пак ще избяга, ами и ще повлече поровината хора след себе си с приказките си.
Веднъж пленихме един маратиански щабен писар и го накарахме да ни преведе песента, дето така побърква войниците. Излезе по-страшна отколкото сме я мислили. Не знам дали е редно да я преписвам тук, но ако не е, командирите ще се погрижат да заличат думите:

"Имахте земята си, нещастници,
имахте си къщи и жени.
Тръгнахте насреща ни, нещастници,
и няма вече кой да ви прости.

Жалим за вас, нещастници,
смъртта ще се гаври със мършата…

Излъгаха ви, жал ни е, нещастници,
че трябва да ви колим с остър меч.
Дано небето вземе ви, нещастници,
след сетната за вас жестока сеч.

Жалим…

Земята ще ви съжали, нещастници,
реките и горите все за вас
ще плачат, че, каквито сте нещастници,
достигнахте до сетния си час.

Жалим…

Простени да сте и от нас, нещастници,
не искахме да ви избием днес.
И сбогом, смели ни нещастници,
ще споменем, че паднали сте с чест.

Жалим…

Ще помнят имената ви, нещастници,
и вълк, и мършояд с търбух дебел.
Но за какво ви бе на вас, нещастници,
да знаем ние кой от вас бе смел?

Жалим…

Но, стига, краят ви, нещастници,
се вижда на върха железен, чер
на копието, дето днес, нещастници,
ще изтърбуши вашия джигер.

Жалим за вас, нещастници,
смъртта ще се гаври със мършата…

Това пеят маратианите насреща ни и срещу всички врагове. Такова нещо няма у никой друг народ, у никоя войска, колкото и жестока да е (а маратианите не са от най-кротките). Убиват те и те жалят, все едно си им нещо виновен, че си тръгнал на война за краля, плячката и родината. Сигурен съм, че първи в редицата хобягват ония, дето им разбират езика.
Казват, че проклетият им император Манадан измислил тая гадост, защото много умеел да съчинява и искал да напише и нещо, с което войските им да плашат враговете. Ако е така, грешка няма, успял е. Но не вярвам да е бил той. Никой крал не може да натъкми такива думи и да ги направи на песен. Трябва да е бил някой страшен изрод от пехотата, някой оцелял от много битки, някой еднорък сержант, на когото след поредната кампания не са му дали имение в завладяна земя и е продължил с армията нататък. Дано дъжд не му капне на главата, ако е жаден, дано червеи да лазят по ръцете му, ако е гладен, дано земята да изхвърли трупа му, ако е пукнал!


Виж „Маратиански храники ХIII - Поученията на достойния Анвалорик"