автор: ina_ivanova

Ей, бързаш ли? Недей.
Тук времето е спряло.
Не подминавай. После ще тежи.
Бях първия, с когото се сбогува,
когото не забрави. Спри. Седни.
Какво си спомни? Мене или себе си?
Годините, когато още вярваше
във чудеса, във хората и... мен.
Изпрати ме. На двадесет и пет...
Сълзи? Не ги преглъщай. Поплачи.
Виж, майка й сърцето си изплака,
а ти побягна. Чух те как крещиш.
Крещиш години вече. Вътре, в себе си.
И ти ме чуваш… Не, не полудяваш!
Виж, викат те, но ти не тръгвай. Чакай.
О, не мисли какво не си ми казала...
Аз вече всичко знам. Сега ме чуй!
И ние бяхме глупави и млади,
недосегаеми за времето, жестоки
във силата страстта и гордостта си...
Това дете? Да, дързостта му го уби.
Сега е тук... Чаровна е и мила...
Ще се погрижа... Спомни си, нали?
Сънува ли? Години оттогава,
но този сън и утре ще е жив.
„Теб търсех- каза и ми я подаде-
На тебе само мога да я дам.
Не ме познава. Ти й разкажи..."
Сърцето си тогава ми остави...
Смъртта? Не. В нея няма смисъл.
Дете да надживееш е проклятие.
Не им го казвай. Те ще разберат.
Такава болка е несподелима.
Агонията, днешния им ужас
са твое твърде старо ежедневие.
Малцина помнят, другите не знаят-
усмивката ти крие... Ти умря.
Какво говоря! Тръгвай, че те чакат.
Не! Не гали пръста и не целувай камъка.
Ние сме във въздуха, във будните ти сънища.
В самата себе си до края ще ни носиш-

частиците неразбираемо за другите,
безумно, само твое... Аз.