автор: glishev

Две миниатюрки из живота на Служителите на Словото на блажения Пророк Анвал. Имам и други текстове, свързани с достойния учител Анвалорик. Изобщо май се получава нещо като серия от кратки неща за Маратианската империя и нейните обитатели.



І. Парадоксът на свободата
Учителят Анвалорик понякога споделяше с нас някои доста необичайни и на пръв поглед противоречиви мисли. Повечето от нас тогава смятаха, че той ненужно се отклонява от единствената истинска задача на Служителите на Словото - а именно да възхвалява Небето и настоятелно да кара учениците да запаметяват заветите на блажения Пророк. В Дома на Книгите запазихме някои записки от беседите на Учителя. Ето един от по-достъпните фрагменти.

… Защо само ограничеността позволява достъп до безкрайното? Та това е толкова просто! Естествено е, че да си някъде, е ограничаващо, докато пълна неограниченост може да има само в това да си навсякъде. Но самата възможност да бъде навсякъде я има само само този, който вече е някъде - тоест само ограниченият може да се надява да постигне неограниченост. Това е така, тъй като очевидно онзи, дето не е някъде, е никъде - сиреч или трябва да съществуваш поне ограничено, или пък изобщо да те няма. И доколкото само този, дето все пак някак го има (някъде), може да търси как да разшири своето съществуване, а онзи, който го няма (никъде), бездруго нищо не може, то става ясно, че възможнастта да постигне всеобхватност е притежание само на ограничения. Да си никъде е нищо, а не е същото като да си навсякъде, каквото и да брътвят неразумни мистици. Виж, да си някъде - това вече е стъпка към необятността.

ІІ. Притча за княза и мълчаливеца
Учителят Анвалорик веднъж разказа, че някога един княз се връщал с войската си от далчен поход. Вече бил близо до дома, затова знамената му се издигали високо, а рицарите от свитата с пълен глас пеели победен химн. Владетелят носел блестящи доспехи, а надризницата му била от пъстра лъскава коприна.
Както яздел начело на хората си, той видял, че малко напред край пътя е застанал някакъв служител на Словото с прашна роба и дълга пътна тояга в ръка. Князът почтително спрял, а с него и цялата конница. Сетне поздравил светия човек и го помолил за благословия. Онзи, може би потънал в съзерцание, не отговорил нищо и дори не погледнал към войската.
Владетелят почакал няколко минути и повторил молбата си. Но служителят изглежда бил толкова далеч от всико земно, че навярно нито виждал, нито чувал нещо около себе си.
- Каква суета… - промълвил князът и продължил по пътя.
----------------------------------------------------------------------------------------------
Вж. и „Маратиански хроники ХII - Военен дневник"