автор: ravenheart

Жена... жена... ами моята жена?
Брачни пръстени... пръстени... ами моят пръстен, ами нейният?
Светлина... светлина... тя беше моята светлина!

- Обичах те. Истински.
- И аз те обичах, повече от всичко на света.


Последният влак

Чаках го. Имах достатъчно време за това... да го чакам. Все някога щеше да дойде. Защо влакът който пътува за най далечният град винаги е последен? Може би за да използва нощта, да спят пътниците, да не мислят. Да не трябва никой за нищо да мисли, когато мислиш откриваш... неща... неща които след това убиват, погубват унищожават. Погледнах отново билета. Първи перон, влак номер 711, заминаващ в един часът и една минута, запазено място във вагон 2, първа класа, място номер 21. „Не пушачи, и ако може да е до прозореца, Благодаря Ви ", бях помолил касиерката, която ми издаде билета. Колко ли е скучно, по цял ден да взема пари, да връща пари, да бие печата на всеки билет и да изпраща пътникът с „Приятно пътуване Господине". Аз не бих издържал и ден. Толкова е досадно, но им се възхищавам, трябва да си силен за да си на тази работа... Добра жена...

Жена... жена... ами моята жена?

Ами какво ли им е на хората, тези дето вървят с чук и нещо проверяват по колелата на вагоните. Зимата сигурно им е студено. Те са същински музиканти, слухари, слушат за звънът на колелото, така го разбират, дали е добре или не. Отговорна работа. Храбри мъже, герои. Колелета, като пръстени...

Брачни пръстени... пръстени... ами моят пръстен, ами нейният?

Тук светлината не е достатъчна, просто е много тъмно. Ето там на тавана, да, точно там е трябвало да има още една лампа. Да и е трябвало да сменят тези изгорелите. Защо са ги забравили, толкова е тъмно тук. Без светлина...

Светлина... светлина... тя беше моята светлина!

Дали всички те, тук където чакат толкова рано за моят влак, не бягат... бягат... като мен? Може би и те също са мислели, когато не трябвало да мислят, открили са го и сега бягат... Искат всички да изчезнат, като мен. Така е като не са мислели когато е трябвало, преди да кажат „Да" и да си помислят че тя е животът който искат. Ах ето и сега пак мисля. Пак мисля. Защо мисля за нея, за това което казах, направих? Ето усещам го пак този вихър на мисли, идва, връхлита ме.

Любовта омръзва, свършва, изчерпва се, като чаша вода, изсъхва, като подарена роза, умира както умира човек - със сълзи и болка.

Спомени

- Нещо има, нали?
- Не мога повече да го крия, ти го усещаш! Не мога да те лъжа..

Всъщност можех, можех да се преструвам, тя нямаше да разбере. Но не можех да лъжа себе си, да се измъчвам.

- Ще ми кажеш ли?
- Ти... ти вече го знаеш. Всичко...

Можех да и кажа просто „Обичам те" и тя щеше да се разтопи, да забрави и да я прегърна, щях да почувствам сърцето и как бие до моето, и отново да се появят онези лъжливи(лъжливи?!) чувства, че я обичам. Щяхме да се съблечем, да се любим, а след това щях да седя безкрайни минути да се взирам в изпотеното огледало от горещият душ който съм си взел и да се мразя, да се мразя, да се мразя. Да изтрия отново истинското си лице и да се върна в легло, което не беше мое.

- ...Свърши.
- Какво...? Как...? Не разбирам.

И тогава сълзите започнаха да се стичат по лицето и, толкава красиво, нежно невинно и адски разкъсващо, раздиращо, съсипващо. Чупещо!!! Тя е подозирала. Тя е знаела, знаела, знаела. Само е очаквала да и го кажа. Сега тя не вярваше. Не вярвах и аз. Дали съсипах живот? Или спасих живот?

- Съжалявам!
- И аз съжалявам!

След това и аз плачех. Не знам, не се сещам защо, но плачех. Тя ме беше прегърнала, аз я бях прегърнал. Плачехме, може би за миналото ни щастие и за щастието в което вярвахме, че ще ни донесат двете халки, двата пръстена. Плачехме и се притискахме силно един към друг.

- Съжалявам... съжалявам... съжалявам
- Не, недей... Благодаря ти.

Пуснах ме се. Без да си кажем нищо, всичко сякаш беше на шега, аз си събрах багажа. Плачех. Тя стоеше на врата и ме гледаше. Плачеше. Взех само най потребното и се запътих към вратата. Не знаех къде отивам, не знаех тя къде остава. Дали отивах към рая, а тя оставаше само в ада.

- Обичах те. Искрено.
- И аз те обичах, повече от всичко на света.

Разменихме само тези няколко думи. Другото щеше да го оправим след време, развод, подялба... такива неща нямаше да има...

Навън беше горещ безоблачен ден. Толкова горещ че усещах как горя жив, ставащ на пепел разпилявана от съвсем лек повей по улицата. Горях със куфарите, спомените, миналото... да куфарите, захвърлих ги, те носеха също спомени... След това останах само по панталон и тениска. След това влязох в една бръснарница и се подстригах и обръснах. Купих си нов парфюм, нови обувки, нови дрехи. Но името ми оставаше същото.

Сега седях във фоайето на жп гарата и чаках влакът си. Миришеш ми на дим. Някъде се чуваше вой на пожарни. Нечий апартамент гореше.

Един след друг от две противоположни посоки щяха да дойдат два влака.

Погледа ми шареше по залата, опитвайки са не мисля... или поне за нея, нищо че беше пред очите ми. Млада и красива.

- Обичах те. Истински.
- И аз те обичах, повече от всичко на света.

Знаех че тя е за другият влак, че раздялата ще е тук. Радяла на двама напълно непознати. Тя вземаше своят влак, аз моят.

„На първи перон ще композира влак номер 711 в един часа."

Станах и се запътих към влака. Една минута. Не се обърнах, знаех и че тя не ме гледа.

Тя чакаше последният влак, който водеше до най далечната гара

- Обичам Те
- Обичам те... в друг живот