автор: ufff

Имаше едно време. Във времето растеше дърво.
Дървото обичаше круши, защото беше круша: дивачка, но не много. Мразеше да го берат. Хората ошмулваха грозно долните му клони, а горните замеряха с камъни, за да обрулят някое и друго стипчивче.
Крушата премина в отбрана. Пусна си шипове както правеха прадедите ù по традиция, но това не помогна. Никой не помнеше, че тя е братовчедка на розите и продължаваха да се отнасят неуважително с нея. Тогава дървото започна да ражда все по-тръпчиви и твърди плодове. Пак го беряха. Листата му се опитаха да разкажат на хората, че им трябва търпение. След първите слани малките кръгли крушки щяха да станат меки, сладки, по-ароматни и сами да паднат долу.
За жалост хората не обичат съвети от листа.
Имаше още едно време. В него дивата круша спря да ражда. Реши, че е безсмислено. После някой я отсече. Остана само част от нея: един нисък заоблен пън, който оглупя от мъка по красивата си липса. Пънът също не беше грозен: червеникавокафявата му дървесина преливаше на места в розови и люлякови отенъци, а кората му приличаше на грапаво кадифе с неправилни бразди като следи от нокти на давещи се. Беше самотен, защото никой не искаше да разговаря с такъв тъпак като него. Стана полуглух без ушичките на листата си. Доброжелателните листа на съседите бяха нависоко. До него не достигаше говор. Листата не обичат да крещят.
Пънът започна да си разговаря с помощта на корените. Немият език на подземните милувки го сближи със земята повече, отколкото през времето на истинската круша:
-Мечтай! -казваше му земята.
-Късно е -отговаряше той.
-Пожелай си нещо!-казваше му земята.
-Нямам желание да желая -отговаряше той.

Имаше следващо време. Гората започна да плаче листа.
В съседната иглолистна гора дойдоха секачи. Така трябваше. Пънът за пръв път се размечта.
-Имам едно желание!-каза той на земята си.
-Рано е за новогодишни елхи- отговори земята.
-Не искам елха. Надявам се и моят крушов ствол да е попаднал там, където ще отидат тези борове и ели.
-Откъде знаеш къде отиват те?
-Не знам откъде знам. Тъп съм. Но съм сигурен, че скоро ще ги направят на моливи. Моливите са нещо хубаво. С тях хората изразяват мечтите си, идеите си, плановете си - онова, което предстои...Ако можех да се преродя, бих искал да съм кедър или кипарис. Тяхната сърцевина ...
-...не може да замести сърцето на крушите, повярвай ми! Не чакай от кедър круши!- отсече земята и млъкна внезапно.

През цялата зима тъпият пън сънува острилки.
Напролет от корените му покараха млади крушови филизи със смели остри връхчета.