автор: tot_amon

Не загърмя ли твърде рано над главите ни измъчени?
Горещина голяма. Задух. От очите ни отлъчено,

сега се спуска слънцето, но този път неканено,
да сложи кръст в душите ни и сол горчива в раните.

И ни е страх, но нека, Господи, да стане ясно всинца ни,
че да запазим ум, сърце, душа, са нужни твойте истини.

И пролет да дочакаме, пак дълга ще е зимата.
Сега е топло, но не свършва с лятото годината.

И ще са пусти и отчайващо изпразнени хамбарите,
и обеднели, ще се върнем пак при мъдростта на старите,

не вярвали в поличбите, че дълги ще са постите
и огъня запазили, че в тях живял си, Господи!

* * *

Води и не спирай да водиш хорото, избранице,
и нека не стихват в очите ти лудите пламъци,

че лудо държи ти ръката и стъпката вихрена
ти няма да сбъркаш, щом с него се носиш във ритъма.

Ще ръсят цвета си по теб разцъфтелите ябълки,
а ти го вземи и сплети го в косите си дяволски

със цвят да останеш, че твоя - обречен на лудото,
завинаги даваш, щом смъкнеш довечера булото.

Началото скрий и пази във сърцето си огнено.
Гласът на кръвта още чака от нас превъзмогване.

Води ни забравени десет врати да отвориме
и там да си спомним къде и какъв ни е корена.