автор: feelings_hunter

Беше мокър септември. Треперещ, но верен. Моята надежда остана сама на балкона да чака отчаяно мъгливия звук на твоите стъпки и придружаващата ги черна, топла, ясдосана сянка с аромат на парфюм. Аз продължих напред.
Жадната ми за живот ръка завъртя часовниковата стрелка, която разплакано синеоко момиченце със смешна безпомощност се опитваше да закрепи неподвижно.

От устните тихо отлиташе сив, плътен дим и се сливаше с кафевия облак, засенчващ звездите. На небето красива богиня със снежна кожа и черни като гарван коси лежеше спокойно в горещо джакузи, недоумявайки смисъла на моето безкрайно чакане. Но аз знам, че в безкрайността човекът е смисъл. Защото той само може в пожълтяла стара тетрадка под слънчев лъч да записва въпроси, а нощем безсънно да задава тях на луната.

В далечината едно куче отчаяно започна да вие. Ако присвиеш очи и внимателно закачиш на гребена на звуковата вълна своята фантазия ясно се чува как болезненият му вик пита: "Защо не идваш". Отговора ловко се изплъзва като бял или черен клавиш на пиано под тренирани пръсти на музикант, събуждайки тъжна мелодия, която аз не разбирам, въпреки че в цялото ми тяло кънти и разкъсва. Да имаше думи поне тази песен... Но ние с тебе сме мрак, а той е безмълвен.

Какво ли ще стане ако един клон на зелена ябълка се влюби в друг клон на същата зелена ябълка? Ако тези два клона са прекалено далеч един от друг и ветровете и бурите колкото и да се стараят, не успяват да ги сближат. "Тогава", отговори богинята, а острите й зъби с наслада се впиха в една сочна зелена ябълка, "двата клона са обречени никога да не се целунат".

Моята сълза ли ме опари по бузата? Твоята самота ли ме удари по бузата?

Пленен зад ръждиви решетки, самотен, умиращ, примирен със съдбата, забравил как да лети и как да се освободи от калта на земята, един синьо-черен вълнист папагал те гледаше втренчено с ляво око. Ти беше свикнал всяка нощ жълтото кръгло, празно око да се чуди на кривият ти като папагалска човка нос, на ниският ти ръст и пигмейски вид, на двете огромни поглъщащи яростно цяла вселена черни дупки - гаснещите ти зеници, или на водката която пиеш със сок от зелена ябълка. Той бе свикнал всяка нощ да вижда как в студената, тясна и мръсна кръчма, с обикновено отворена към тоалетната врата(защото бравата бе счупена от изпаднал в абстиненция клиент, вероятно твой познат), от която всяка вечер, като от гримьорна, излизаше изящна балерина с къса, черна, кожена пола, с тъмни очила, воняща на лайна, на име Болка, с примамливи движения се предлагаше успешно на твоята черна, топла, ядосана сянка с аромат на парфюм.

Веднъж едно силно и здраво мургаво тяло с напълно достатъчни нежни гърди, с разкъсани дрехи-парцали се бе покачило на най-високата в света планина. Свалило кислородния апарат момичето завика с изпълнен с воля и устрем глас, размножен от мистичното ехо. По странна милост, съвсем неочаквана, богинята отвърна на призива и застана обгърната в дебел, бял, пухен халат пред жената. "Има ли живот след смъртта", попита жената без да губи секунда. Божествените розови, разглезени устни се свиха с досада: "Ти знаеш. Ти се раждаш със отговора", а ехото, замръзнало в поклон, не посмя да повтори неземния обиден глас. "Аз мисля, че няма", каза момичето. Ехото пак мълчеше, богинята също. Момичето продължи треперещо и колебливо: "Защото, когато умреш, тялото ти се разлага и поема от корените на ябълкови дървета или го изяждат червеи, тях пък я риби, я птици, а тях...", една хиляди пъти пра-баба се пробуди в един прашен ъгъл на паметта й и заговори с нейните устни: "Значи във всеки един жив, има малка част от всички мъртви. От живите също, защото аз вдишвам това, което друг е издишал, значи - мънички части от него". Богинята неопитно изимитира една от онези усмивки, които бе видяла да се появяват върху лицата на смъртните, когато са доволни. "Какъв е смисълът на всичко това", изкрещя момичето и ехото повтори, защото богинята си беше вече тръгнала, пра-бабата бе заспала отново и то можеше да продължи свободно да играе с побърканите алпинисти.

Виждал ли си птица, която пада като камък през свистящите въздушни маси под тежестта на отговора: "Няма смисъл"? Няма и да видиш. Само хората пропадат, изгубили попътния си вятър. Чувал ли си птиче, след като е паднало от гнездото върху ябълковото дърво да каже: "Аз не мога да летя и няма повече да се опитвам, защото не съм създадено да пъда като другите"? Аз съм чувала човек да отрича своята същност - любовта, семейството, радостта и живота, борбата за добро и истина. Казва: "Те не са за мене". Птиците летят, защото са свободни от мечти и спомени, защото не им тежат страхове и съмнения, защото природата е домът им, а не малка бетонна постройка, и защото не могат да лъжат и мразят. Птицата се ражда с криле, а човекът с безброй възможности и едно задължение - да приеме и обича себе си, за да тръгне по дългия път към щастието. Нито една птица не би влязла доброволно в клетка.

Ти освободи синьо-черният папагал. Ти се затвори вместо него в клетката.

Слабо момиче нави студена палачинка със сладко от ябълка, посветена на друг, и задъвка върху мекия диван в своята стая с играчки и картина на есен. Зад няколко стени върху плоският широк екран мигаха лица на красиви жени и силни мъже, някой изписка на айсикюто, но тя бе сама. Домът й бе празен, сърцето й също. Тя се излегна под цветните лампички и заспа, прегърнала своята вина за това, че иска да бъде щастлива. Палачинката остана неизядена.

Аз бягам от самотното си детство прекарано между добрите хора, катеря се по стръмна скалка към глупаво величие за да разкажа за добрите хора, и падам все в блато на спомени, давя се в океана от мисли без да искам, препъвам се в "Нямаш право", но пак пълзя към слънцето. Марширувам под траурна музика към погребението на стремежа към една мечта и веднага след това се втурвам да видя раждането на новата мания. Аз прося части от желания с цената на несъществуващо достойнство и падам във мъглата на капризите. Като пеперуда, блъскаща се в крушката, която я изгаря, сърцето ми удря дебелата стена около гордата душа на самотник. Всичко вече ме боли, изморих се. Дори костите ми сякаш са кухи, защото я няма надеждата да ги поддържа. Тя остана сама на балкона.

Магьосникът намръщено захвърли инструкцията. Трябва му бял дроб пълен с газ и гласни струни от кремък. Няма да е лесно да си направи истински огнедишащ дракон. Но има и друг начин - да събере мен и теб във едно. Страстта ни би изпепелила всички ябълкови дървета и земята ще бъде цяла покрита със светещи любовни цветя. Но и това би било трудно. Може дори да бъде приказка, започваща с: "Имало едно време едно момиче, бягащо пред себе си в кръг, и едно момче, затворено в ръждясала клетка..."

Жадната ми за живот ръка завъртя часовниковата стрелка, която разплакано синеоко момиченце със смешна безпомощност се опитваше да закрепи неподвижно. Аз продължих напред. Моята надежда остана сама на балкона да чака отчаяно мъгливия звук на твоите стъпки и придружаващата ги черна, топла, ясдосана сянка с аромат на парфюм. Беше мокър септември. Треперещ, но верен.