автор: hekata_5

След като бях помолен... преместих мястото на случаката от ICQ-то, във вълшебна гора, с пеещи дървета, и скрих събеседника си под дългата перелина на Учителя.
Що се отнася до моя милост - не ми се виждаше хубаво, подобна тема да се нищи от две момчета... :)


Под оголените клони на есенната гора, дълбоко в прорезите на малките поточета, прокарващи си път между гърбиците на мощната планина, далече от всички и всичко се разхождахме двамата - земята под нас беше покрита с килим от огнено оранжеви листа, а тревите по поляните грееха във все още свежото зелено на лятото.
Аз не можех да намеря думи, с които да почна разговора, а той - той просто вървеше до мен, усмихнат и ведър, сякаш това, което се случваше в умът му, бе нищо работа. Пелерината му вдигаше приятен, мелодичен шум, докато се тътреше по килима от изпопадала шума. Насвякъде из гората дърветата вече пееха приспивната си песен и леко поскърцваха, намествйки хубаво огромните си тела, преди да дойдат преспите, и да подложат на изпитание корените им.
Накрая ми омръзна да тъна в неудобно мълчание и тихо прошепнах:
- Вече дори и музика не мога да слушам...
- Защо? - попита ме той с все същата приветлива усмивка на лицето си.
- Не знам. - отвърнах тихо и зарових поглед в топло оранжевата земя. - Почвам да губя контрол върху нещата и това ме плаши - дори, се паникьосвам.
- Говори ли те се за това? Върху какво губиш контрол? - гласът му не се изменяше и с една десета от тембъра - Разкажи...
- Един съвет няма да ми е излишен... историята е много сложна. Има едно момче... В началото всичко беше наред, но сега - нещо ми убягва от погледа... или аз изпадам в паника, понеже той е далеч... не знам дали грешката е в мен, или той охладнява... не знам.
- Струва ми се, че разбирам. От двете причини, които изтъкна - коя ти се струва по-вероятна? - попита той и се спря пред потока. Голямата му островърха шапка се покалти леко и пак се закрепи на главата му, докато събираше някакви билки.
- По-вероятно е да си е намерил някой друг - каквото и да си говорим, аз не съм първата Красавица на света... всъщност бледнея пред другите... сигурно е второто.
- А питала ли си го какво става между вас? - няма по-странен глас от този на Учителя - приветливо-приятелски, но в същото време строго-респектиращ.
- Не, не съм - опитвам се да избягвам темата - водя само приятелски, непринудени уж, разговори. Страх ме е да не пресиля нещата и да не го загубя. С всеки изминал ден, чувствата ми към него стават все по-дълбоки и по-дълбоки. Точно това ме прави безсилна, тъй като не знам как да реагирам на това... дали само си внушавам, или някой най-накрая отговаря на чувствата ми, кара ме да се чувствам значима и желана. До сега само в него срещнах подобно отношение. Хората като него, хората със себестойност, не трърсещи само секс, са изключително редски случаи. Наистина съм объркана, и не знам какво става...
- Разкажи ми повече за това момче. - отвърна той. Погледът му се бе спрял върху зеленото море на ливадите под нас.
- Красив. - започнах аз. - Добър, нежен, разбиращ, забавен... Рус, синеок, очите му изглеждат така, сякаш зеницата му има формата на четирилъчна звезда... Ако продължа, ще ти размия представите за него с прекалено много епитети.
- Продължавай.
- Най-странното от всичко е, че при положение, че е толкова красив и страхотен, той се спря точно на мен. Това и до ден днешен ме изумява.
- И ти не си го питала, защо е направил този избор? Какви са подбудите му...
- Не смея... - отвърнах тихо аз, засрамена погледнах листото, което държах и почнах да си играя с него. Страх ме е да не разваля магията, която той създаде... опаря ли се още веднъж... просто няма да мога да продължа така, и ще се отдам на отшелничество, като теб, Учителю.
- Наистина ли си готова за това? Виж, ти най-добре се познаваш - ти можеш да кажеш: колко броя разочарования са необходими, за да те прекършат?
- Нямам сили, повече - просто искам човек, който да ме обича, и когото аз да обичам, а всеки път, когато видя, нещо подобно на представата ми за това... се сблъсквам с все по-големи болки. Страх ме е... да не ме заболи и този път. Не мога и не искам да понеса поредното разочарование.
- Да те върна към урока ни. Защо в света се случават нещата... без значение какви?
- За да си проправим път през трудностите сами, и защото всичко, което се случва е с цел да ни извиси и да ни доближи с един урок по-нагоре към сливането ни с Бога и Богинята. Но... Учителю, има и друг урок: Целта не оправдава средствата. И друг: Не всички пътища, отворени за другите, са и твои.
- Вселената знае тези уроци, но рядко се движи по тях... - отвърна Учителя. - Мисълта ми беше, не намираш ли утеха в обятията на Богинята - не приемаш ли мъдростта й за част от своята... поне мъничко?
- Единствената утеха, която намирам след любовно разочарование е, че когато се обърна с вик към звездите, те не се оттегчават да ме слушат, и че мъдростта на Богинята ме изпълни с достатъчно сила, за да пиша за тея дерзания, скрити във всяко едно човешко сърце. И ако волята на Богинята е, да съм нагледан пример за това как не се обича, то аз ще мина по пътя си с гордост и до край. Знам, че ще умра сама и разочарована от света, но не ме боли за това. Повече ме боли, че в моменти като този... когато съм видяла лъч надежда, Съдбата строго ми го отнема и ми напомня, какво ми е предопределила - тежкия жребий.
- А мен пък ме боли, когато хората губят Вярата и Волята си - онези две неща, които ни правят Хора...
- Не губя Вярата си! - вързазих аз.
- Не? - Учителя се усмихна и ме иронизира с погледа си.
- Не! - извиках аз. - просто знам какво ще стане. И въпреки, че знам, ме боли... - продължих след кратко мълчание. - Както, когато знаеш, че жертваш живота си за нещо добро, но въпреки, че си готов да го приемеш, никой не може да ти отнеме правото да те боли, докато Животът те напуска.
Не ме е страх от самотата. Не ме е страх от липсата на човек, който да ме обича - цял живот съм била сама, без човек, който да ме обича по този начин...
По-ме е страх, че когато се появи той, ще ме накара да повярвам, че Самотата е временно явление, че преминава и се лекува. И ако той си тръгне, лъжата която сама си градя за света, ще лъсне празна и ще се счупи, като изпуснато огледало.
- Ти знаеш най-добре защо си тук, но според мен - не това е Целта ти - да показваш грешния път, като предупредителна табела.
- Добре, Учителю... каква е Целта ми тук и сега? - попитах аз и затворих очи, за да не изпусна сълзите си. - Целият ми живот се крепи на базата на предсказания и трепетни очаквания, във вълнение, в очакване да изпълня предзнаменуванията, че пророчеството се сбъдва... Не знам какво да кажа... просто не знам...
- „Не знам", „може би" или „абе, аз всъщност..." ?
- Може би и трите. - отвърнах и му обърнах гръб.
- И пак „може би"... - Учителя отпусна ръце в знак на отчаяние.
- Добре, ти винаги ли си 100% сигурен в случващото се.
- Виждам голяма несигурност вътре в теб самата. А може би, това ти се иска да виждам. - каза Учителя и се подсмихна.
- Ако бях сигурна, щях ли да искам съвет?
- Разбирам. Какво според теб е Великото Лекарство, което може да премахне Несигурността ти? Как си го представяш?
- С риск да се повторя: „не знам". - тъжно отвърнах аз.
- Опитай да го опишеш... тук няма правилни и грешни отговори.
- Може и да е самота до края на живота ми - така няма да се блъскам във въпроси, като: „Дали ще ме изостави?"; а може и да е Любов, но истинска - вечна и всепоглъщаща. Знаш, при мен нещта винаги стоят в двете крайности.
- А какво е за теб Любовта - някой, който да е с теб - реален човек, или просто усещането за Любов... какво искаш? Някой да е с теб, или просто искаш Любов...
- Искам неговата Любов - искам Любовта, искам и него. - отвърнах аз и хвърлих листото си. То безшумно полетя надолу, докосна земята и потъна в мекия килим. - Искам човек, с когото съвсем да се смаля и остарея и накрая, Богинята да ме прати на следващия урок... Разбираш ли?. - той не разбираше съвсем. - Уморих се да бъда постоянно привлекателна. Е, истината е жестока, но друга няма - не съм привлекателна; уморих се и да бъда секси - не съм и секси... уморих се да бъда нещо, което не съм. Цял живот съм се чувствала уморена от тази игра на надлъгване... Не знам защо, но винаги съм различна от другите - винаги, колкото и нови разлики да намеря в себе си, аз пак ще съм на 180о от другите...
- Разбирам... Даваш всичко, а не получаваш в замяна. - прошепна Учителя, все така загледан в зеленото море на ливадите...
- Не точно. - отвърнах аз. - Отворена съм за всички - на никого няма да откажа приятелство, но... ако намеря нещо в човека, което да ме дразни, или подтиска, наранява или обижда... се опитвам да го махна от себе си и от обкръжението си - така няма да ми се налага да лицемернича. Но... ако не мога.. тогава вече... колкото и да не ми се иска - лицемернича.
- Е, приятелко, - въздъхна Учителя. - не че ще ти кажа нещо, което вече не знаеш, но... ето какво мисля аз: Все още не си намерила подходящата маска за себе си, а и трудно ти е да се лишиш от старите... а може и да не искаш да се оттървеш от тях.
- Какво искаш да кажеш с това „маска"? - очудих се аз.
- Всикчи носим маски... На земята е един голям вселенски карнавал. Всеки слага онова, което му харесва и започва да дефилира с него... докато маската не стане част от онзи, който я носи... и тогава идва трудното... защото каквото и да си говорим... Това е МАСКА - не част от човека, не и истински елемент от неговата същност, а просто параван.
- А кой са истинските личности под маските? - попитах аз и се облегнах на студенат кора на близкото дърво.
- Именно - под маските са.
- Но, ако трябва да търсим „подходящи маски", за какво са ни личности въобще?
- Не трябва - най-добре е да сме себе си. - отвърна той.
- Внимание! Клише!!! - засмях се аз.
- Клише, но е истина.
- Когато съм себе си, обикновено ми се подиграват и ме сочат с пръст: „Ето го Божият Гаф!". Гаф!
- А мислиш ли, че са прави? - прекъсна ме Учителя.
- Не ми се иска да са прави. Но щом не знам какво става в собствения ми живот, явно са. Най-ми е смешно, че се крия зад някакви смешни псраванчета, за да се чувствам сигурна. Като Розата от „Малкия принц"...
- Знаеш ли... Ще ти кажа нещо - когато мислиш за себе си като за участничка в маскен бал, полека можеш да отделиш онези неща, които съставляват твоята Маска...
Разбереш ли кои са ... Ако вече не си разбрала, можеш да я свалиш. Дори за малко. Но след това ще можеш да я слагаш, но повече тя няма да е част от теб.. Никога! Един вид, този урок под формата на маска, вече е изучен. Наистина е така - говоря ти от личен опит и от наблюдения.
- Как се сваля нещо, в чиято, макар и непостоянна, защита си се убедил с времето? - едвам-едвам прошепнах аз и избърсах сълзите си. Истината наистина боли.
- С осъзнаване, - тихо отвърна Чуителя. - че това не си ти, а докато ти се правиш на нещо друго няма да постигнеш нищо от онова, за което ТИ си тук - защото ти не си ТИ а нещо друго. Сега не живееш ТВОЯ ЖИВОТ, а този на маската си ...
- Но, ако в устрема си да бъда себе си, наранявам хората, които ме обичат истински и безрезервно, защо да свалям параваните въобще? Знаеш - говоря за сестра си... - вече не можех дори и да дишам, толкова ми се плачеше.
- Знаеш ли, - каза Учителя, като се приближи до мен и ме прегърна приятелски. - когато видя някой да страда аз се възхищавам от Силата му да носи такова страдание и да избере да учи толкова тежък урок.... Тежко е, но някои неща се случват - просто защото така сме устроени. И често - тъжно... и все така - факт. Или го приемаме, или не - поне този избор ни е оставен... Сестра ти почти е научила урока си благодарение на теб...
Макар, че сега може би все още се чувства наранена от онова, което е чула от теб... тя без да съзнава, може би, вече е по-мъдра, по-силна отпреди...и то заради теб.
Ако сестра ми учи, колко боли от споделената, но загубена любов, то аз уча колко обли от нвъзможната... - казах аз и избърсах съзлите си.
- Не точно... По-скоро, че и любовта , и болката, и страха, и омразата, и щастието - всичко е едно. Натам сме се запътили всички - към осъзнаване на този простичък факт, но засега ни е страхотно далечен, тъй че да не говорим за него...