автор: Ricarqt_na_Pe4alniq_Obraz

"Внимание, вратите се затварят". Няколко стотин тона желязо, с тихо скрибуцане, се поместиха, както се помества лениво задвижван от чужда воля звяр. Светлините на перона изчезнаха и сега ясно можех да се огледам в стъклената преграда пред себе си.
Да, това е същата мутра и същата вяла усмивка от преди две години. Същата намръщена физиономия, същата оредяваща косица и онзи псевдо сериозен поглед, които изпитва всичко и всички... Да, някъде там се крие и същото стържещо сърце. Живото доказателство, че за да съградиш, трябва да си видял разруха, че творбата е някакъв кръвен родственик на феникса - първо нещо умира, за да се претвори в... нещо друго. И сега, иззад остатъците на разтопения дом на хармонията, под булото на ириса, издайнически наднича един досаден натрапник, който, за зла беда на света, се разхожда по нервната ни система, когато най-малко го искаме. Повечето от нас предпочитат да го смятат за онази проклета неизправност в климатичната система на тялото, която продължава да покачва температурата, колкото и зверски да налагаме копчето за намаляване. А да не забравяме и центрофугата в областта на стомаха. За тези, които са поживели повечко в миналия век, това явление може (подчертавам може) да е известно и като душа. Та, подпирайки се на крайчеца на ириса, тази нагла подробност на съществото ми, надзърна плахо и се огледа в стъклената повърхност. След като установи, че не е променил съществено метафизичната си форма, с още по-дразнещ гласец зададе въпроса "Къде се дяна, hommie?" и започна да човърка в съзнанието ми. "Ахам, ахам... да... ясно... там си бил" нареждаше с невъзмотимостта на професор, видял твърде много злощастни опити за тройка и подушващ нов, твърде злополучен, такъв. След като привърши с оценката на състоянието ми, поклати съчувствено глава (доколкото е възможно душата да има глава). Трябва да се отбележи, че за човека, душата винаги има второстепенно значение. Но тя "не се сърди", отдавна е приела примата на сърцето. И така, когато сърцето вземе, че получи полагащия му се от време на време удър (бил той вследствие на възрастта, хранителна добавка от черния списък или на някой несподелящ отдадеността му любим), душата се събужда от принудителен сън. И започват едни терзания и ревове и мъки. Въпросите пък направо са непоносими. "Защо това, защо онова..." - край нямат. Като й писне да отмъщава за преждевременното заточение, те почесва зад ухото и се почва...
Разкази от криптата: "Ти помниш ли, че някога... и имаше хора, които харесваха..." Докато се опомня, пак жонглираше със стари болежки и изваждаше на показ най-добрите ми главоболия. До "Константин Величков" речта ала "Спомнете си Аламо" нямаше ефект, но около "Вардар" нещо се пречупи и се сгащих да прехвърлям нервно идеи, еретични идеи, че пак съм Аз... Ако можех да се озова в едно и също измерение с душата си, където тя да е благословена с материална персонификация, щях тутакси да наруша всички познати на физиката закони, в страховит опит да постигна по възможно най-болезнен начин ефектът на битката при Върбишкия проход спрямо византийците. Въпреки тези съблазнителни мисли, осъзнах че работата с разбитото сърце има и положителна страна и тя се корени в сблъсъка. Защото колизията е подемна сила за съзнанието, да търси и открива нови начини за претворяване на болката в положителна енергия. Стойността й, макар и често сантиментална и само за автора, е конвертируема валута в борбата с някои особено опасни твари, бродещи из съзнанието на непримирилия се със скоропостижната кончина на сърцето си, тип. И както обичат да казват Момчетата от задната уличка: "Докато бичи чалга, ке се вратиме за още" и моето залутано Аз взе, че намери пътя от заспалите мозъчни клетки към някои позабравени стаи на съзнанието(хубаво,че си пази ключовете от тях на карабинера, че в тия смутни времена...)
"Внимание, вратите се затварят". Вече съм поел в обичайния забързан ход към изхода на спирка "Люлин". За десет минути време направих повратен завой в намеренията си. Ихаааааааааа, пак съм Аз, заедно с всичко, което носи това като облаги (предимно неспокойни нощи и спорове с отявлени фенове на строго определената форма в писмения изказ). Иска ми се да завърша с едно кратко монологче на Пък от "Сън в лятна нощ" но, уви, не го знам на изуст. Ако много ви заинтересува, прочетете края, аз си имам задочен спор от преди две години с Аз-ът по един въпрос, изясняващ причината жените да са на върха на хранителната верига:).