автор: ole72

От него имам белег неизменен,
по който се познавам отдалеко,
живее, по-ранено и от мене,
но имам ли го, става ми по-леко.

Катеря се по старите му кули,
надничам в огледалната му стая,
в съня си чувам ромона безшумен
и вдишвам аромата чист и тайнствен.

От паяжини слънцето се рони,
прашеца му златист по мене пада
и вино пия от прогонен спомен,
събужда се като роса душата.

Вървя във лабиринтите му пусти,
а сянката му плисва своя изгрев,
зарастват изранените ми чувства,
утихва вятъра във мойте мисли.