автор: _helena

в търсене на централната носеща колона…
-pillar-

Пилар,
всички надежди имат ръце,
за да ходят на тях,
когато краката им са отрязани до коленете.
Надеждите не ги боли, Пилар,
нас ни боли за надеждите
и понякога си мисля, че именно за това сме създадени.
Отдавна ти простих, че избяга с него,
отдавна ти простих, че избяга,
простo, отдавна ти простих,
дори преди да паднеш.
Не мога иначе- страданието ми е прекалено близко,
за да го раздавам,
пазя го само за себе си, Пилар, и го пия на малки глътки.
Но ще се чудя, докато дишам,
дали този мой проклет стремеж да прощавам
събуди в теб греха, който винаги си носела...


Воювам най-редовно със себе си,
защото не мога да лъжа,
(особено сутрин- изобщо не мога),
а вярваш ли, шибаните гълъби на терасата
не престават да питат (особено сутрин):
"Къде е Пилар?"
Оставих се на отчаянието,
а то често ме спуска в тунели, за които знам, че не водят до теб.
На дъното съм безтегловен-
въртя се в кръгове,
които стават все по-концентрични, откакто спрях да те очаквам.
Някой ден ще изгубя баланса, който никога не съм притежавал…


Пилар, наоколо няма място за повече Деви(ци),
никога не е имало,
поне не след първата,
и навярно затова ти се почувства изгубена,
сякаш си абсолютно случайна…
Ако се беше огледала на тръгване, щеше да видиш,
че всички се давим, Пилар-
никой не си тежи на мястото,
когато мястото му го няма.
Пилар, не ме мрази за това, че повтарям името ти
без никаква нужда (освен моята),
но Пилар, Пилар, Пилар-


в някои думи е удоволствие да умираш…