Моите деца идват,
когато слънцето се разпада с въздишка,
за да видят портокалите,
които висят под кирпичения покрив на моята вила
и оставят лицата си да звънят като камбани.
Там, където тъгата пълзи по стената
кос ми пее в камъка,
който смъртта изпрати от моите поля,
пее
и пее
в сърцето на мълчаливата юлска нощ.
През гредите чайките се хвърлят
с диви сърца ликуващи в морето,
от сладките плодове чувам гласа на Ориента
отново
в лош сън,
който ме наказва с изоставената луна
и острото съскане на змията.
Из: "Под желязото на луната" (1958)