автор: teAnu

Анима не смяташе да взима много багаж. Две летни рокли, няколко леки панталона, връхна непроницаема дреха срещу вятър...
Щяха да ходят със зеления лъч! Това означаваше тихо и бързо пътуване - лъча обхваща пространството около човека като че си в прозрачен стъклен конус. Времевите условия наоколо се менят и се виждат, но не влияят на атмосферата в лъча. Разликата на зеления от синия лъч е само, че събира в една нишка в себе си и времето, освен пространството и по този начин спира движението на околните тела. В този случай бурята нямаше да бъде изобщо усетена. Просто не би съществувала в тяхното пространство. До Мей имаха около три часа път така. По принцип избягваха да ползват зеления лъч по причина възможни леки времеви аномалии, предизвикани от мисълта на пътниците. Времето и мисълта са в близка взаимовръзка и когато се ползва закодиране на първото, трябва да бъде създадена възможно най-чистата мисловна среда - никакви големи вибрации, никакви неовладяни емоции. Анима не се страхуваше. Свикнала да се владее, създаваше чувствата и желанията си в пълен синхрон с възможностите и дори с необходимостите, които усеща в Света. При Баща й се намираше центъра на желанията и беше лесно улавянето на различните Светове в Царството му.
И зеленият и синият лъч даваха възможност да се наблюдава околната среда. Щяха да инат покрай Красивите Есенни езера. Там имаше надземен град. Зданията бяха направени от прозрачната езерна вода. Наистина малко студено изглеждаше, но топлите слънчеви лъчи затопляха стените и понякога образуваха ефирна мъгла от изпаряваща се вода.
"Мъгла?" Анима се сети за посланието от Мей! Дали нямаше нещо общо с Есенните езера? Не, едва ли. Много път имаше да извърви и много неща да научи, докато разгадае загадката на Живота си.

Сложи в багажа и любимата си обикновена светложълта платнена шапка с нашивка от меден конец древен надпис. Прибра и няколко книги за изпът и затвори чантичката, която мигновено се сви до размери, подходящи за крехкото й рамо.

Остави я до леглото и отиде в кухнята да приготви обяд за любимите си хора. Очакваше се да има достатъчно ястия - все пак си имаха специално обучен за вкуса им готвач, но сега искаш да направи и тя нещо - заради Кало. Не се бяха виждали от 5 години, откакто замина да учи за свещенослужител от Вътрешния Храм. Не го разбираше с неговото образование. Всички бяха служители на Вътрешния Храм, но той искаше да е свещенослужител! Изучаваше културите на всички Светове и извеждаше само неизчерпаната енергия. Имаше резон да се върши и тази работа, защото така подпомагаше конкретни светове с насочването на енергията им в Една Конкретна Посока, която да ги събуди и развие в еволюционен план. Имаха нужда. Някои Светове се разпиляваха тотално и тъпчеха ли тъпчеха на едно място. И все пак на Анима тази цялата работа й се струваше доооста скучничка. Макар и полезна.
За всичко си има хора! Рабира се. Така и трябва. - при последната мисъл тръсна доволно глава и затвори вратата след себе си.

(следва)