автор: Freya

Като пясък се изплъзваш
между мокрите ми пръсти
и не смея, и не дръзвам
име да ти дам, да кръстя
силата, с която искам
в шепите си да те стисна.
Само летните ти думи
като сол по мене лепнат,
все си толкоз неразумен -
тайните си да прошепнеш,
в мойта длан да ги оставиш,
да не мога да забравя
теб, защото в мене париш...
Утре как да си отида?
Ще съм боса, нестинарка,
въглени и морски миди
ще горят и ще ме режат...
А Октомври, тъй, небрежно,
ме е хванал за ръкава
и във такт повтаря само,
че каквото и да давам,
няма да те имам, няма...
Нищо, в куфара ще нося
всичко, дето си изпросих,
всичко дето тайно свих,
щом заспа оная вечер,
всеки недописан стих,
в който, виждам, знаеш вече,
диша цялата ми нежност,
тръпне бяла и безбрежна,
и настръхнала трепери -
ще й се да я потърсиш,
ще й се да я намериш...
(Някой ден ще бъде късно,
някой ден ще съм различна...)
Днес като сълзи се стича
есенният дъжд по мен,
и нацупен, и обиден
се събужда моя ден...

Утре, да, ще си отида...