автор: Wild

-Хулио?
-Кажи, Кат?
-Защо никога не ме наричаш „Беля"?-момичето изви въпросително вежди.
-Защото не ми харесва да се криеш зад един прякор. Защото те познавам по-добре от всички тях. Пък и защото знам, че Каталина няма нужда да се преструва.
Каталина се опули втрещена. Едва отлепи устни една от друга и промърмори:
-Аз преструвам ли се?
-Понякога.
-И кога точно?
Рошавото момче разтърси глава и тициановите кичури коса се посипаха по лисето му.
-Ти не си такава,Кат.
-Каква не съм?
-Сама си знаеш.
-Не,не знам. Кажи ми.
-Няма.
Вървяха бавно, защото Каталина накуцваше. Облегнала се на рамото му, тя се чувстваше малко по-уверена.Тъмнината не беше проблем за тях, бяха свикнали да се измъкват от вкъщи по тъмно. Обикновено Хулио отиваше под прозореца на каталинената стая и хвърляше малко камъче по него. След това се скриваше зад нацепените дърва и чакаше. Каталина се спускаше тихо по бръшляна и отиваше при него....Но този път нещата бяха доста по-различни. Кат не успя да се спусне,кракът и беше изкълчен. Затова се наложи Хулио да отиде в стаята и, изкатервайки бръшляна, и да я носи на раменете си,докато се спускаше по бръшляна. Нищо, че сега г боляха раменете. Нищо,че Кат тежеше колкото него. Той беше жилав. И се беше заклел, че винаги ще и помага. Абсолютно винаги. И наистина винаги и помагаше.
-Хулио?
-М?
-Ти веднъж ме нарече „Беля".
-М?
-Когато паднах.
-Това не се брои.Тогава се стреснах.
-Но ме нарече „Беля". Защо?
-Как така защо?
-Нали каза, че мразиш прякора, защото се крия зад него. Защо тогава ме нарече така, както ме наричат...останалите?
-Сигурна ли си,че искаш да знаеш?
-Естествено.
-Спри, хем ще си починеш малко.
Момчето се спря до един дънер и настани приятелката си на него. Струпа купчина опадали листа и настани болният каталинин крак отгоре. После каза:
-Този прякор сякаш те крие от другите. Сякаш те кара да се държиш различно. Да командваш, да се правиш на силна, никога да не плачеш, да бъдеш ....различна. Ти си различна по друг начин. Именно желанието ти да се държиш като такава те прави различна. Белята никога не пада от дърветата. Белята винаги се държи. Белята винаги знае какво да направи. Защото е Беля. Но когато падна...Тогава Белята се обедини с истинската Каталина. С онази Каталина, която познавам само аз. С моята Каталина.
Хулио смутено избърса една сълза от лицето си и се усмихна. Пролича си, обаче, че е насила, даже и в тъмнината. Подаде ръка на момичето, подпря го на рамото си и леко го докосна по косата. Тръгнаха още по-бавно от преди. Вървяха дълго, не се чуваше нищо освен стъпките им и от време на време тихото подсмърчане на Каталина.
Стигнаха до училището.
-Сигурна ли си,че искаш да говориш с малкия нещастник?
-Името му е Тим и не е нещастник.
Хулио спря сащисан.
-Хайде, ще закъснеем-дръпна го момичето и пое към бараата в двора на бастилията.
-Защитаваш го?
-Давай де, почти девет часа е.
Хулио виновно замълча и продължи напред. Скърцаше със зъби, не искаше да върви. Какво, да у се не види, правеше неговата Каталина....Защо се държеше така?!.....Стигнаха до бараката. Под дървената врата се процеждаше малък лъч светлина. „Нещастникът" вече беше вътре.И чакаше. Чакаше да се види с неговата Каталина. С Каталина, която искаше да говори с него насаме......Това не беше на добре...
Белята се пресегна да натисне бравата. И точно в този момент Хулио не издържа...
-По дяволите,Каталина, как може да защитаваш това леке!
-Това "леке" ,миличък, ще ни помогне толкова много, че дори сам не го осъзнава. А за мен не се безпокой. Аконещо стане, ще те извикам. А аз.....
Тя натисна дръжката на вратата и я открехна....
-...обезателно ще имам нужда.....
....отвори вратата и пристъпи.....
-...от помощта ти.