автор: ole72

Есен ли опари мислите зелени?
Чувствата ли гони вятъра златист?
Жива ли съм още или в мене стене
отговора късен на потънал вик?

Слънцето излива огъня си късен,
утро руменее, но едва, едва,
уж белее облак, а сивее свъсен,
щедро се усмихва есенна слана.

В чудната палитра цветовете мамят,
после се покриват със кафяв воал,
есен е кумата и тъгата стяга
свадбата предзимна със деня смълчан.

Как ще ме погълне есенната грижа,
как ще ми подстриже крехките криле,
как смеха безгрижен кротко ще наниже
в суха броеница, как ще ме преде

есенно вретено в нишка сивоплаха,
тихо ще замлъкне огъня ми бял.
Как да те обикна есенна заплаха,
щом душиш ме нежно уж с любяща жал?

Нямам свежи сили, маломощна хуквам,
искам да намеря топлия южняк:
в гривата гореща да се насънувам
как се връща пролет в лисия клонак.