автор: glishev

Стана вече месец, откакто третият експериментален лагер на MV събра шатрите и слезе обратно към града и третото хилядолетие. Знамената бяха увити около пиките, роговете засвириха за последен път през тази година (две хиляди и шеста от Въплъщение Христово и седем хиляди петстотин и четиринайсета от Сътворение мира), а поклонниците тръгнаха обратно към родните си земи.
Но какво се случваше през двете седмици в скутовете на Витоша? Някой би казал, че туристи се забавляват с карнавални костюми. Друг – че неспокойни сенки на загубили пътя си из българските гори кръстоносци навестяват своето лобно място. Докато всъщност живи хора отдаваха дан на своята представа за едно далечно и почитано минало, опитваха се поне за няколко дни да върнат живота на епоха, изпълнена според тях със смисъл и величие.
От 13 до 26 август под високите букове в западните склонове на Витоша Българското средновековно общество MODVS VIVENDI проведе третия си експериментално-исторически лагер, чиято цел е да реконструира стан на поклонници от ХІІІ в. на път през България към Светите земи. Както подобава на духа на Средните векове, лагерът представляваше quasi liber et pictura на някогашния свят. Докато гората потъваше в нощния мрак, около огнището на краткия пилигримски живот рамо до рамо се събраха благородна норманска дама, български царски епикерний, монах от английско абатство на ордена на свети Франциск, трима ориентализирани рицари: на свети Яков от Компостела, от норманска Антиохия и от Франция, както и двама варяжки наемници на път от Рус към Константинопол. Имаше, разбира се, гости и приятели и всеки заемаше полагащото му се място в лагера за отреденото му време. Иронията беше в това, че насъщните нужди на поклонниците бяха посрещани от пикти и скоти от “Дъбова порта”, от индианци, принадлежащи към Орловия кръг от съседната долина и дори (неведоми са пътищата Божии) от дружески настроен сарацин. Настъпи велико смешение на вери, народи и езици, а към небето се издигаха възхвали, които надали друг път са били произнасяни заедно.

“Целият свят върви с краката нагоре, магарето свири на лира, воловете танцуват. Мария не обича вече съзерцателния живот и Марта не обича вече дейния живот… Очертаваше се свят, обърнат наопаки по отношение на този, към който са привикнали нашите възприятия. Сякаш като въведение към разказ, който по своята същност е разказ за истината, се водеше друг – дълбоко свързан с него посредством загадъчни алюзии – лъжовен разказ за едно обърнато с главата надолу мироздание, където кучетата бягат, подгонени от зайците, а елените гонят лъва…”

Невъзможни за свързване елементи се съединяваха в целувка, която без колебание би могла да бъде наречена безсрамна, ако го нямаше убеждението, че това явление, случило се на такова място, сигурно е оправдано от някакъв дълбок, макар и смътен смисъл. И това беше толкова средновековно, толкова близко до необузданата смехова култура на миналото, както и до тъмните му, непроницаеми дълбини, че сякаш в планината едва сега за пръв път се изковаваше човешкото общество с неговата свещена йерархия и смешна анархия.
Всъщност това, което се случва в един поклоннически лагер отдавна е известно от “Кентърбърийските разкази” на Чосър. Всеки от пилигримите и техните гости допринася с каквото може за атмосферата – един се бои за останалите и пази с оръжие в ръка да не би звяр или враг да влезе в кръга на огъня. Друг носи вода, трети се грижи за светлина, за да не падне непрогледен мрак в тясното човешко пространство. Четвърти пее, пети чете или разказва любими старинни истории за живота на прочути владетели, герои и светци, шести раздава благоуханен пътен хляб, а седми се моли за останалите.
Такъв лагер не се случва всеки ден, нито такива спътници, сякаш случайно срещнали се на кръстопътя и спрели за отдих, могат да се съберат лесно. Всеки със своите одежди, поведение и мисли се превръща в основен камък, а над тези основи се издига храм на времето, в който Средните векове заживяват отново. Или може да се каже, че от тези основи израства чертог за пирове, в който всеки влязъл може да седне, да вземе чаша със сладко дворцово вино или медовина и да чуе попътните песни на поклонниците към Палестина – почтителни или закачливи – елегични англосаксонски стихове, прозаични саги за крале, поучителни примери из живота на монасите от Хайстербах, разкази за деянията на франките из Светите земи, учен трактат за магьосническите обичаи на древните българи преди битка… и накрая сам да добави песен или предание.
Но тъй като Средните векове са не само време на нощен страх и приказки край огъня, несправедливо би било да останат неспоменати дневните занимания на MODVS VIVENDI. Компанията поклонници се отдаваше като младия Гаргантюа на пирове и премъдрости, но и на мъжествени занимания, укрепващи тялото, както е редно в опасните български гори. Норманският рицар доказваше постоянно, че никой не може да отдели човека от неговия меч, защото единият без другия не струва нищо. Боярите и епикерният се надпреварваха кой ще издържи по-дълго тежестта на приблизително осемлиброва халчеста ризница и приканваха всеки да стреля с лък и арбалет и (най-вече) да мята копие. И понеже именно пилигримите би трябвало най-добре да знаят, че Светите земи са завоювани не само с оръжие, но и с молитви, монахът в стана се стараеше да изпълнява длъжността си и със служби, псалмопения и проповеди да смекчава сърцата на езичниците, а вярващите – да изпълва с радост и веселие.
Все пак, лагерът беше далеч от идеалното си осъществяване. И екипировката, и времето, и възможностите за снимки могат да бъдат по-добре използвани. Но пак времето и добрата воля (ако е съдено) ще поправят всичко, което нетърпението и бавно растящият опит са оставили несъвършено. Защото такива лагери трябва да продължи да има.